– Лийша, не! – извика Джизел и посегна да я хване, но Лийша се изплъзна пъргаво и хукна по дъсчената улица.
Тичаше на остър зиг-заг, а писъците на въздушните демони ехтяха в студения въздух над нея. Един от ядроните все пак реши да се спусне и да я нападне в движение, но не я уцели, макар и на сантиметри. Сгромоляса се върху дъските с трясък, но бързо се опомни, невредим под дебелата си кожа. Лийша се завъртя и хвърли шепа от ослепяващия прах на Бруна в очите му. Съществото изрева от болка и Лийша продължи да тича напред.
– Спаси него, не мен! – извика ù стражът и посочи с пръст лежащата до него неподвижна фигура. Глезенът на стража беше изкривен под странен ъгъл, очевидно счупен. Лийша погледа към другото тяло, проснато на дъските. Не можеше да носи и двамата.
– Не мен! – извика отнова стражът, докато тя се приближаваше.
Лийша поклати глава.
– Теб имам по-голям шанс да те отведа на безопасно място – каза тя с тон, нетърпящ възражения. Застана под мишницата му и го вдигна.
– Не се изправяй много – каза задъхано стражът. – Въздушките по-малко се хвърлят на плячка, която върви ниско.
Тя се прегърби, доколкото можа, и подкрепяйки тялото на едрия мъж, тръгна несигурно напред, без да се съмнява, че с това тътрене, ниско или не, доникъде няма да стигнат.
– Сега! – извика Джизел.
Лийша погледна напред и видя Кейди и останалите чирачки да тичат към нея. Над главите си държаха краищата на бял чаршаф. Плющящото платно се разпростря над почти всичко и задачата на демоните да си изберат мишена стана почти невъзможна.
Под това прикритие, госпожа Джизел и първият страж се втурнаха към тях. Джизел помогна на Лийша, докато стражът хвана човека, изгубил съзнание. Страхът им вдъхна нови сили и те бързо преминаха останалото разстояние. Прибраха се в лечебницата и залостиха вратата.
***
– Този е мъртъв – каза Джизел с хладен тон. – Бих се обзаложила, че е мъртъв от повече от час.
– Едва не се жертвах за мъртвец? – възкликна стражът със счупен глезен.
Лийша не му обърна внимание и отиде при другия ранен.
С неговото кръгло, луничаво лице и слаба фигура, той приличаше повече на момче, отколкото на мъж. Бе станал жертва на побой, но все още дишаше, а и сърцето му беше силно. Лийша незабавно се захвана с прегледа, разряза разноцветните му дрехи и започна да го проверява за счупени кости, както и да издирва раните, които напояваха костюма му с кръв.
– Какво се е случило? – Джизел попита ранения страж, докато преглеждаше счупения му глезен.
– Връщаме се, ‘начи, от последната обиколка – каза стражът през стиснати зъби – и ги намираме ей тея двамата, жонгльори, ако се съди по външния им вид, лежат на пътя. Требва да са ги обрали след шоуто. И двамата беха живи, ама не беха добре. Вече се беше стъмнило, ама те немаше да изкарат до утре без да ги види билкарка. Спомних си за тая лечебница и се счупихме да тичаме, пък гледахме така да се движиме под стрехите, та да не ни забележат въздушките.
Джизел кимна.
– Постъпили сте правилно – каза тя.
– Кажете го т’ва на горкия Джонсън – каза стражът. – Създателю, какво ще кажа утре на жена му?
– Тази грижа ще я оставим за утре – отвърна Джизел и поднесе манерка към устните на човека. – Изпий това.
Стражът я погледна с подозрение.
– Какво е то? – попита той.
– Ще те приспи – отвърна Джизел. – Трябва да ти наместя глезена и повярвай ми, не искаш да си буден, докато го правя.
Стражът бързо изгълта отварата.
Лийша почистваше раните на по-младия, когато той се сепна от сън с внезапен хрип и се изправи в леглото си. Едното му око беше подуто и затворено, но другото беше ярко зелено и се стрелкаше наоколо.
– Джейкъб! – извика той.
Бясно се замята и бяха нужни усилията на Лийша, Кейди и последния страж, за да го върнат обратно в легнало положение. Той обърна едното си пронизително око към Лийша.
– Къде е Джейкъб? – попита той. – Добре ли е?
– По-възрастният мъж, когото намериха с теб ли? – попита Лийша и той кимна.
Лийша се поколеба и затърси правилните думи, но паузата ù беше достатъчно красноречива. Той извика и отново се опита да се освободи. Стражът здраво го закова за леглото и го погледна в очите.
– Видя ли кой ви направи това? – попита той.
– Той не е в състояние да... – започна Лийша, но човекът я прекъсна с яростен поглед.
– Тази нощ загубих човек – отвърна той. – Нямам време да чакам. – Обърна се отново към момчето. – Е? – попита той.
Момчето го погледна, а очите му се пълнеха със сълзи. Най-накрая поклати глава, но стражът не се отказа.