– Със сигурност си видял поне нещо – настоя той.
– Достатъчно – намеси се Лийша, сграбчи стража за китките и го задръпа настрана с всичка сила. За момент той се възпротиви, но после се отказа. – Изчакайте в другата стая – нареди тя.
Той се намуси, но я послуша.
Момчето плачеше открито, когато Лийша се обърна към него.
– Просто ме остави навън в нощта – каза той и вдигна осакатената си ръка. – Съдбата отдавна иска да умра, и сега всеки, който се опита да ме спаси, умира.
Лийша пое осакатената ръка в своята и го погледна в очите.
– Ще рискувам – каза тя и стисна пръсти. – Ние, оцелелите, трябва да се грижим един за друг.
Тя допря стъкленицата с приспивателно до устните му и, задържайки ръката му в своята за кураж, докато очите му не се затвориха.
***
Звукът от цигулка изпълни лечебницата. Пациентите пляскаха с ръце, а чирачките танцуваха, докато си вършеха работата. Дори Лийша и Джизел пристъпваха по-скокливо.
– А младият Роджър взел да се притеснява, че няма с какво да ни се отплати – каза Джизел, докато приготвяха обяда. – Почти съм се навила да му предложа пари да ми забавлява пациентите, след като си стъпи на краката.
– И пациентите, и момичетата го обожават – съгласи се Лийша.
– Виждала съм те да танцуваш, докато си мислиш, че никой не те гледа – каза Джизел.
Лийша се усмихна. Когато не свиреше, Роджър разказваше такива истории, че всички чирачки се скупчваха около леглото му, или ги учеше на гримьорски тайни, за които твърдеше, че идват право от личните куртизантки на херцога. Джизел го обгрижваше постоянно, а чирачките от сутрин до вечер ахкаха и охкаха около него.
– В такъв случай той получава една по-дебела телешка пържола – каза Лийша, наряза месото и го сложи на поднос, вече отрупан с картофи и плодове.
Джизел поклати глава.
– Не знам, това момче къде слага цялото това ядене – каза тя. – Ти и останалите го тъпчете вече месец и нещо, а той още е тънък като тръстика.
– Обядът! – изгърмя тя и момичетата напъплиха в стаята, за да отнесат подносите. Рони веднага посегна към претрупания, но Лийша ù го издърпа от ръцете.
– Този аз ще си го занеса – каза тя и се усмихна към разочарованите физиономии в кухнята.
– Роджър трябва да си почине и да хапне нещо, а не да разправя лични истории докато вие, момичета, му режете пържолите – каза Джизел. – Умилкването го оставете за по-късно.
– Антракт! – извика Лийша, нахлувайки в стаята, но не беше нужно да си прави труда. Лъкът се изхлузи от струните с прискърцване в мига на появата ù. Роджър се усмихна и ù помаха, като събори дървена чаша, докато се опитваше да остави настрана цигулката си. Счупените му пръсти и ръка се бяха оправили напълно, но гипсовите превръзки на краката му все още висяха на канапи и той трудно стигаше до нощното си шкафче.
– Сигурно си доста гладен днес – засмя се тя, сложи подноса в скута му и пое цигулката. Роджър погледна несигурно към подноса и ù се усмихна.
– Едва ли би могла да ми помогнеш да го нарежа? – попита той и вдигна осакатената си ръка.
Лийша вдигна вежда.
– Пръстите ти изглеждат достатъчно чевръсти, докато свириш на цигулката си – каза тя. – Защо пък сега са ти недосатъчни?
– Защото мразя да ям сам – разсмя се се Роджър.
Лийша се усмихна, седна отстрани на леглото му и взе ножа и вилицата. Отряза дебела хапка месо, потопи я в соса и набучи картофче, преди да я поднесе към устата му. Той ù се усмихна и малко от соса изтече от устата му, което накара Лийша да се изкиска. Роджър се изчерви и белите му бузи станаха червени като косата му.
– И сам мога да вдигам вилицата – каза той.
– Искаш ли просто да ти нарежа месото и да си тръгна? – попита Лийша и Роджър поклати енергично глава. – Тихо тогава – каза тя и поднесе нова хапка към устата му.
– Това не е моята цигулка, де – каза Роджър и погледна назад към инструмента след няколко секунди мълчание. – На Джейкъб е. Моята се счупи, когато...
Лийша се намръщи, когато гласът му заглъхна. След повече от месец той все още отказваше да говори за нападението, дори когато стражът го притискаше. Беше поръчал да му донесат малкото вещи, които имаше, но доколкото тя знаеше, дори не се беше обадил на Гилдията на жонгльорите за да им съобщи какво се бе случило.
– Ти не си виновен – каза Лийша и видя как погледът му охладня. – Не си го нападнал ти.
– И аз да бях, все тая – каза Роджър.
– Какво имаш предвид – попита тя.
Роджър погледна настрани.
– Имам предвид... че аз го накарах да се върне отново към работата. Щеше да си е още жив, ако...