– Роджър, та ти едва ходиш! – каза Лийша.
Роджър вдигна бастуна, сложи го на тезгяха и се изправи. Ходеше малко сковано, но без помощни средства.
– Да не си се преструвал, за да запазиш топлото легло и въздишащите жени за по-дългичко? – попита Лийша.
– Аз, никога! – изчерви се Роджър. – Аз просто... не съм готов да давам представления все още.
– Но си достатъчно здрав, за да извървиш целия път до Хралупата на дърваря? – попита Лийша. – Ще отнеме седмица без кон.
– Съмнявам се, че по пътя ще ми се наложи да правя задни салта – каза Роджър. – Ще се справя.
Лийша скръсти ръце и поклати глава.
– Не. Абсолютно забранявам.
– Аз не съм ти някоя чирачка, че да ми забраняваш – отвърна Роджър.
– Ти си мой пациент – сопна му се Лийша – и аз бих забранила всичко, което излага здравето ти на опасност. Ще наема вестоносец да ме заведе.
– Успех с откриването на такъв – отвърна Роджър. – Седмичният за на юг трябва да е потеглил днес, а по това време на годината повечето са ангажирани. Ще ти струва цяло състояние да накараш някой да си остави работата и да те заведе до Хралупата на дърваря. Пък и аз мога да пъдя демоните с цигулката си. Никакъв вестоносец не може да ти предложи това.
– Не се и съмнявам, че можеш – отвърна Лийша, а тонът ù ясно казваше, че се съмнява по-скоро в обратното, – но това, от което се нуждая е бърз вестоноски кон, а не магическа цигулка.
Тя пренебрегна възраженията му, пришпори го обратно към леглото му и се качи горе, за да си събере нещата.
***
– Значи, си сигурна, че го искаш? – попита я Джизел на сутринта.
– Трябва да отида – отвърна Лийша. – Твърде много работа се е струпала на Вика и Дарси.
Джизел кимна.
– Роджър изглежда смята, че той ще те води – каза тя.
– Е, това няма да стане – отвърна Лийша. – Ще наема вестоносец.
– Стяга си багажа цяла сутрин – каза Джизел.
– Едва е оздравял – каза Лийша.
– Ба! – разсмя се Джизел. – Минаха вече почти три месеца. Цяла сутрин не съм го видяла да ползва бастуна. Мисля, че просто си е търсил причина да се навърта около теб още малко.
Лийша се ококори.
– Мислиш, че Роджър...?
Джизел сви рамене.
– Просто казвам, че не всеки ден се среща мъж, който ще се изправи срещу ядроните заради теб.
– Джизел, аз съм достатъчно стара, за да му бъда майка! – отвърна Лийша.
– Брей! – подигра ù се Джизел. – Ти си само на двадесет и седем, а Роджър твърди, че е на двадесет.
– Роджър твърди много неща, които не са истина – каза Лийша.
Джизел отново сви рамене.
– Ти казваш, че нямаш нищо общо с майка ми – започна Лийша, – но и двете успявате да намерите начин да превърнете всяка трагедия в разискване на моя любовен живот.
Джизел понечи да отговори, но Лийша вдигна ръка, за да я спре.
– Моля да ме извиниш – каза тя. – Имам да си търся вестоносец.
Напусна стаята разгневена, а Роджър, който подслушваше на вратата, едва успя да се махне от пътя и погледа ù.
***
Благодарение на активите на баща си и на спечеленото от Джизел, Лийша успя да изтегли от Банката на херцога сто и петдесет мливарийски слънца. Подобна сума надхвърляше всякакви мечти на обикновения анжиерски селянин, но вестоносците не рискуваха живота си за клатове. Тя се надяваше, че ще ù стигнат, но думите на Роджър се оказаха пророчество или проклятие.
Пролетната търговия течеше на пълни обороти и дори най-некадърните вестоносци получаваха поръчки. Скот беше извън града, а секретарят на Гилдията на вестоносците направо отказа да ù помогне. Най-доброто, което можеха да ù предложат, беше човека за на юг другата седмица, което означаваше след цели шест дена.
– За това време мога да стигна и пеша до там! – извика тя на чиновника.
– В такъв случай по-добре тръгвайте – саркастично отвърна той.
Лийша преглътна гнева си и се отдалечи с тежки стъпки. Помисли си, че ще полудее, ако трябва да чака още една седмица. Ако баща ù умреше през тези шест дена...
– Лийша? – провикна се глас.
Тя се спря на място и бавно се обърна.
– Наистина си ти! – извика Марик и закрачи към нея с разтворени обятия. – Нямах представа, че все още си в града!
Шокирана, Лийша му позволи да я прегърне.
– Какво правиш в дома на гилдията? – попита Марик и се отдръпна, за да се наслади на гледката. Все още беше красив, с неговите вълчи очи.
– Трябва ми превоз до Хралупата на дърваря – каза тя. – В селото върлува чревна инфекция и имат нужда от помощта ми.
– Предполагам, че бих могъл да те заведа – каза Марик. – Ще трябва да помоля един, който ми длъжник, да ме замести за пътуването до Речен мост утре, но това едва ли ще е проблем.