– Имам пари – каза Лийша.
– Знаеш много добре, че не взимам пари за придружаване – каза Марик, изгледа я похотливо и скъси дистанцията помежду им. – Интересува ме само една отплата.
Ръката му се пресегна, за да стисне задника ù и Лийша устоя на импулса да се отдръпне. Помисли си за хората, които имаха нужда от нея, и още повече за думите на Джизел за цветята, които никой не вижда. Може би срещата ù с Марик в този ден беше по волята на Създателя. Тя преглътна тежко и му кимна.
Марик замете Лийша към една сенчеста ниша, встрани от главната зала. Притисна я към стената зад една дървена статуя и я целуна дълбоко. След секунда тя отвърна на целувката и обви ръце около раменете му; езикът му беше топъл в устата ù.
– Този път няма да имам същия проблем – обеща Марик, хвана ръката ù и я сложи върху твърдата си мъжественост.
Лийша се усмихна боязливо.
– Бих могла да дойда в странноприемницата ти преди да мръкне – каза тя. – Бихме могли да... прекараме нощта там и да потеглим на сутринта.
Марик хвърли поглед в двете посоки и поклати глава. Отново я притисна до стената, а с една ръка се пресегна надолу, за да разкопчае колана си.
– Прекалено дълго чаках това – изпъшка той. – Сега съм готов и няма да позволя да ми се размине.
– Няма да го направя в коридор – изсъска Лийша и го блъсна назад. – Някой ще види!
– Никой няма да види – каза Марик, натисна я и започна да я целува. Извади коравия си член и задърпа полите ù. – Ти си тук като по чудо – каза той, – а този път и аз съм налице. Какво повече да искаш?
– Да се усамотим, а? – попита Лийша. – Легло? Една-две свещи? Каквото и да е!
– Жонгльор да ни свири под прозореца? – присмя ù се Марик, докато пръстите му тършуваха между краката ù, за да намерят отвора. – Звучиш ми като девственица.
– Аз съм девственица! – изсъска Лийша.
Марик се отдръпна, все още с ерекцията си в ръка и я погледна кисело.
– Всеки знае в Хралупата на дърваря, че си се праскала с оная маймуна Гаред поне дузина пъти – каза той. – Още ли ще лъжеш за това след толкова много време?
Лийша се навъси, заби с всичка сила коляно в чатала му и изхвърча бясно от дома на гилдията, докато Марик все още пъшкаше на земята.
***
– Никой ли не иска да те заведе? – попита Роджър същата нощ.
– Никой, който да не иска да спи с мен в замяна – изсумтя Лийша, като пропусна да спомене, че по-рано се бе решила на сделката. Дори сега се боеше, че бе направила огромна грешка. От една страна ù се искаше просто да се беше оставила на Марик, но дори Джизел да беше права и девственото ù съзнание да не беше най-ценното нещо на света, със сигурност струваше повече от това.
Тя стисна очи прекалено късно и с това само помогна на сълзите ù да се процедят, макар да искаше единствено да ги възпре. Роджър докосна лицето ù и тя го погледна. Той се усмихна, пресегна се и извади разноцветна носна кърпичка, сякаш иззад ухото ù. Тя се засмя напук на себе си и взе кърпичката, за да избърше очите си.
– Все още бих могъл да те заведа – каза той. – Изминавал съм целия път оттук до Овчарска долина. Щом съм се справил с това, все ще мога да те заведа до Хралупата на дърваря.
– Наистина ли? – попита Лийша и подсмръкна. – Това не е просто някоя от твоите истории за Джак Люспоусти, като онази, дето разправяш, че омагьосваш ядроните с цигулката си?
– Наистина – отвърна Роджър.
– Но защо би направил това заради мен? – попита Лийша.
Роджър се усмихна и пое ръката ù в своята осакатена.
– Ние сме оцелелите, нали? – попита той. – Веднъж един човек ми каза, че оцелелите трябва да се грижат един за друг.
Лийша изхлипа и го прегърна.
***
Да не съм полудял?, попита Роджър сам себе си, когато оставиха портите на Анжие зад себе си. Лийша беше купила кон за пътуването, но Роджър яздеше за пръв път в живота си, а Лийша най-много за втори. Той седеше зад нея, докато тя направляваше коня със скорост, малко по-бърза от пешеходната.
Още тогава, конят удряше болезнено със скованите си крака, но Роджър не се оплака. Ако беше казал нещо преди да изгубят града от погледа си, Лийша щеше да ги върне обратно.
Точно каквото ти би трябвало да направиш и без това, помисли си той. Ти си жонгльор, не вестоносец.
Но Лийша се нуждаеше от него, а той беше разбрал от пръв поглед, че никога не би могъл да ù откаже нищо. Той знаеше, че тя гледа на него като на дете, но това щеше да се промени, когато я прибереше вкъщи. Тя щеше да види, че той е много повече; че може да се грижи както за себе си, така и за нея.