– Ранен си – възрази тя и отново посегна към него.
– Ще се оправя – каза той и се отдръпна.
Внимателният нежен глас, който бе използвал само преди минути, сега го нямаше, а студеният равен тон на Изрисувания се беше върнал. И наистина, много от по-малките рани и ожулвания вече образуваха коричка.
– Но... – възропта тя, – ами това с...?
– Направих своя избор преди много време и избрах нощта – каза Изрисувания. – За миг реших, че мога да го променя, но... – Той поклати глава. – Сега няма връщане назад.
Взе робата си и се отправи към близкото студено поточе, за да измие раните си.
– Ядроните да те вземат! – извика Лийша към гърба му. – Теб и безумната ти мания!
Тридесета глава
Напаст
332 СЗ
Роджър все още спеше, когато се върнаха. Тихо преоблякоха калните си дрехи, с гръб един към друг, после Лийша разтърси Роджър да го събуди, докато Изрисувания оседлаваше конете. Изядоха студената си закуска в мълчание и се озоваха на пътя преди още слънцето да е стигнало далече. Роджър яздеше зад Лийша върху кобилата ù, а Изрисувания беше сам върху грамадния си кон. Гъсти облаци покриваха небето и обещаваха още дъжд.
– Не трябваше ли вече да сме се разминали с вестоносеца, който отива на север? – попита Роджър.
– Прав си – каза Лийша. Огледа се назад-напред по пътя.
Изрисувания сви рамене.
– До обяд ще сме в Хралупата на дърваря – каза той. – Ще ви изпратя дотам и си поемам по пътя.
Лийша кимна.
– Мисля, че така ще е най-добре – съгласи се тя.
– Просто така? – попита Роджър.
Изрисувания наклони глава.
– А ти нещо повече ли очакваше, жонгльоре?
– След всичко, което преживяхме? Нощите да ме вземат, да! – извика Роджър.
– Съжалявам, че те разочаровам – отвърна Изрисувания, – но си имам работа за вършене.
– Не дай си Създателю да мине някоя нощ, без да убиеш нещо – промърмори Лийша.
– Ами онова, за което говорихме? – настоя Роджър. – Аз да пътувам с теб?
– Роджър! – извика Лийша.
– Реших, че е лоша идея – каза му Изрисувания. Хвърли един бърз поглед към Лийша. – Щом музиката ти не може да убива демони, нямам полза от нея. По-добре ще е да съм сам.
– Не бих могла да бъда по-съгласна – намеси се Лийша.
Роджър ù се намуси и бузите ù пламнаха. Той заслужаваше по-добро, тя осъзнаваше това, но не можеше да му предложи утеха или обяснение, когато бе впрегнала цялата си сила, за да сдържи сълзите си.
Тя бе познала истинската същност на Изрисувания. Колкото и да се беше надявала на обратното, тя знаеше, че сърцето му едва ли ще остане отворено за дълго, че всичко, което може би ще имат, е само миг. Но о, как бе желала този миг! Бе искала да се почувства в безопасност в ръцете му, да го усети в себе си. Разсеяно погали коремчето си. Ако той ù беше дал семето си и тя бе забременяла, щеше да засипе детето си с любов, без да се съмнява кой е бащата. Но сега... сред запасите ù имаше достатъчно листа от пом, за да направи това, което трябваше.
Продължиха да яздят в мълчание, а студенината между тях се режеше с нож. Не след дълго свиха по пътя и зърнаха Хралупата на дърваря.
Дори отдалеч се виждаше, че селото е димяща развалина.
***
Роджър се държеше здраво, докато препускаха по пътя. Лийша се беше хвърлила в галоп, веднага щом видя пушека, а Изрисувания я последва. Дори във влагата, огньовете все още бушуваха стръвнишки в Хралупата на дърваря и вдигаха мазен черен дим на талази. Градчето беше опустошено и Роджър откри, че отново изживява разрухата на Речен мост. Останал без дъх, той стисна тайния си джоб преди да си припомни, че талисманът му бе счупен и погубен. Конят отскочи и той отново сграбчи кръста на Лийша, за да не падне.
Оцелелите се виждаха как скитат като мравки в далечината.
– Защо не се опитват да потушат огньовете? – попита Лийша, но Роджър просто остана вкопчен в нея, без отговор.
Когато стигнаха града, те спряха и потресени заоглеждаха опустошението.
– Някои от тези горят от дни – отбеляза Изрисувания и кимна към останките на някога уютните домове.
И наистина, много от постройките бяха овъглени развалини, които едва димяха, но други вече бяха студена пепел. Ханът на Смит, единствената сграда в селото на два етажа, се беше срутил под собствената си тежест и някои от гредите му още тлееха, а на други сгради им липсваха покриви или цели стени.