Той се задави и Лийша го потупа по гърба, без да се нуждае да чуе повече. Можеше да си представи съвсем ясно какво се е случило после.
Свещеният дом беше единствената сграда в Хралупата на дърваря, направена изцяло от камъни, беше удържал на горящите сажди във въздуха и сега стоеше гордо, напук на разрухата. Лийша мина през гигантската порта и дъхът ù секна от ужас. Пейките бяха изнесени и едва ли не всеки сантиметър от пода беше покрит със сламеници почти без разстояние помежду им. Около двеста човека лежаха и стенеха; много от тях, плувнали в пот, се мятаха, докато други, самите те отслабнали от болестта, се опитваха да ги удържат. Видя Смит в безсъзнание върху един сламеник и Вика недалеч от него. Още две от децата на Мейри и други, толкова много други. Но от баща ù нямаше и следа.
Жена погледна към тях, когато влязоха. Беше побеляла преждевременно и изглеждаше изпита и измъчена, но Лийша веднага разпозна набитата ù фигура.
– Слава Създателю – каза Дарси, щом забеляза Лийша.
Билкарката пусна Джона и отиде бързо при нея, за да поговорят. След няколко минути се върна при Джона.
– Колибата на Бруна все още ли съществува? – попита тя.
Джона сви рамене.
– Да, доколкото знам – каза той. – Никой не е ходил там, откакто почина. Почти две седмици вече.
Лийша кимна. Колибата на Бруна беше далеч от самото село, скрита зад множество дървета. Едва ли саждите бяха прекъснали защитите ù.
– Трябва да отида там и да донеса от резервите – каза тя и излезе обратно навън. Отново заваля, небето бе мрачно и безнадеждно.
Роджър и Изрисувания бяха там, заедно с групичка от местните хора.
– Това наистина си ти – каза Бриана и изтича да прегърне Лийша.
Евин стоеше недалеч от нея и в ръцете си държеше малко момиченце, а до него беше Калън, пораснал висок, макар да нямаше и десет години.
Лийша отвърна сърдечно на прегръдката.
– Някой да е виждал баща ми? – попита тя.
– Той е у дома, където и ти би трябвало да бъдеш – чу се глас, Лийша се обърна и видя майка си да приближава с Гаред по петите. Лийша не знаеше дали да почувства облекчение или ужас при вида им.
– Идваш да видиш как са всички, освен собственото ти семейство? – запита Илона.
– Мамо, аз само просто... – започна Лийша, но майка ù я прекъсна.
– Само това, само онова! – извика Илона. – Все причини да обърнеш гръб на собствения си род, когато ти е удобно! Горкият ти баща върви към убежището на смъртта, а аз те намирам тук... !
– Кой е с него? – прекъсна я Лийша.
– Чираците му – отвърна Илона.
Лийша кимна.
– Кажи им да го доведат тук при останалите – каза тя.
– Няма да сторя нищо подобно! – извика Илона. – Да го вдигна от удобното пухено легло, за да го сложа на някой въшлив сламеник в тая чумава стая? – Тя сграбчи Лийша за ръката. – Ти ще дойдеш да го видиш веднага! Ти си му дъщеря!
– Не мислиш ли, че знам това? – възрази Лийша и отскубна ръката си. Сълзите се стичаха по бузите ù, но тя не направи опит да ги изтрие. – Смяташ ли, че съм имала нещо друго наум, когато зарязах всичко и напуснах Анжие? Но той не е единственият човек в града, мамо! Не мога да изоставя всички, за да се грижа за един човек, дори това да е баща ми!
– Ти си истинска глупачка, ако смяташ, че тия хора не са мъртви вече – каза Илона и из тълпата се разнесоха сподавени възклицания. Посочи каменните стени на Свещения дом. – Тези защити ще удържат ли на ядроните през нощта? – попита тя, привличайки вниманието на всички към камъка, почернен от пушек и пепел. Действително, почти нямаше защита, която да се вижда.
Приближи се до Лийша и понижи глас.
– Къщата ни е далеч от останалите – прошепна тя. – Може да е последният защитен дом в цялата Хралупа. Няма да побере всички, но ще спаси нас, ако се прибереш у дома!
Лийша ù удари шамар. Право в лицето. Илона се озова в калта и остана там втрещена, притиснала ръка към почервеняващата си буза. Гаред изглеждаше готов да се хвърли върху Лийша и да я отнесе, но тя го спря с хладен поглед.
– Няма да се скрия и да оставя приятелите си на ядроните! – изкрещя тя. – Ще намерим начин да защитим Свещения дом и тук ще удържим на атаката. Заедно! И ако някакви демони посмеят да дойдат и се опитат да отнемат децата ми, аз разполагам с тайни на огъня, които ще ги изгорят от този свят!
Децата ми, помисли си Лийша сред внезапната тишина, която настана. Сега аз Бруна ли съм, за да гледам на тях по този начин? Тя се огледа, видя изплашените, осаждени лица, видя как нито едно от тях не се възпротиви, и за пръв път осъзна, че що се отнася до тях, тя беше Бруна. Сега тя беше билкарката на Хралупата на дърваря. Понякога това означаваше да ги лекува, но друг път...