Арлен се обърна, преди изчадието да започне да яде, а сълзите му се отмиваха от проливния дъжд. Издърпа коритото до Силви, откъсна подплатата на полата ù и я остави да се напои от дъжда. Почисти калта от раните, доколкото му бе възможно, и ги превърза с подплатата. Едва ли можеха да се нарекат чисти, но все пак бяха по-чисти от калта в кочината.
Тя трепереше и той легна до нея за да я стопли и обърна отгоре им смрадливото корито като щит срещу пороя и гледката на хилещите се демони.
Още една светкавица проблесна, докато снижаваше коритото. Последното, което видя, бе баща му, който все още стоеше вцепенен на верандата.
Но ако навън беше ти... или майка ти...Така му бе казал той, припомни си Арлен. Но въпреки всичките му обещания, изглежда нищо не можеше да накара Джеф Бейлс да се бие.
Нощта минаваше безкрайно бавно. Нямаше надежда, че ще заспят. Дъждовните капки барабаняха по коритото с равномерен ритъм и ги пръскаха с остатъците от помията, полепнала по вътрешността. Калта, върху която лежаха, беше студена и смърдеше на свински изпражнения. Силви потрепери, бълнувайки, и Арлен я прегърна здраво, за да ù даде и малкото топлина, която имаше. Собствените му ръце и крака бяха безчувствени.
Отчаянието пропълзя в него и той заплака на рамото на майка си. Тя изстена, потупа ръката му и този прост, инстинктивен жест го освободи от ужаса, разочарованието и болката.
Той се би с демон и оживя. Беше в двор, осеян с тях, и оцеля. Безсмъртни или не, ядроните можеха да бъдат победени с по-изкусни маневри. Можеха да бъдат надбягани.
И както каменният демон показа, когато помете другия ядрон от пътя си, те можеха да бъдат наранени.
Но какво значение имаше това в свят, където мъже като Джеф отказваха да се изправят срещу ядроните, дори заради собствените си семейства? Каква надежда им оставаше?
Часове наред той се взираше в мрака наоколо, но всичко, което виждаше, бе лицето на баща му, който ги гледаше иззад предпазната мрежа на защитите.
Дъждът понамаля преди изгрева. Арлен се възползва от стихването на бурята, за да повдигне коритото, но веднага съжали, защото насъбралата се топлина под дървото веднага излетя. Похлупи се отново, но продължи да надзърта крадешком, докато небето не започна да се прояснява.
Повечето ядрони бяха изчезнали преди дневната светлина да нахлуе, но няколко воини изчакаха докато небето не премина от индиго в бледолилаво. Арлен повдигна коритото, с мъка се изправи на крака и напразно се опита да изчетка тинята и торта, залепнала по него.
Ръката му се бе схванала и се изпълни с бодежи, когато я раздвижи. Погледна надолу и видя, че кожата му е ярко червена на местата, където го бе уцелила огнената плюнка. Нощта в калта ни стори поне едно добро, помисли си той, тъй като беше наясно, че неговите изгаряния и тези на майка му щяха да бъдат много по-зле, ако не бяха изкарали нощта, покрити със студена тор.
Когато последните огнени демони се дематериализираха, Арлен излезе от кочината и се отправи към обора.
– Арлен, не! – прозвуча вик от верандата. Арлен надигна глава и видя Джеф, увит в одеяло, да стои на пост на защитената си веранда. – Още не е изгряло слънцето напълно! Изчакай!
Арлен не му обърна внимание, отиде до обора и отвори вратите. Миси изглеждаше ужасно нещастна, все още вързана за каручката, но щеше да успее да стигне до Градски площад.
Една ръка го сграбчи за рамото, докато извеждаше коня.
– Да умреш ли искаш? – попита настойчиво Джеф. – Ще ме слушаш какво ти говоря!
Арлен се отскубна от него, без да го погледне в очите. – Колийн Триг трябва да прегледа мама – каза той.
– Тя е жива? – попита Джеф невярващо, а погледът му се стрелна към мястото, където жената лежеше в калта.
– Не и благодарение на теб – отвърна Арлен. – Ще я закарам до Градски площад.
– Ние ще я закараме – поправи го Джеф и изтича, за да вдигне жена си и да я пренесе до каручката. Оставиха Норийн да се погрижи за животните и да издири това, което бе останало от бедната Мария, а те се отправиха към центъра.
Силви бе обляна в пот и въпреки че изгарянията ù не изглеждаха по-тежки от тези на Арлен, дълбоките рани, които ноктите на огнените демони бяха издълбали в тялото ù, все още кървяха, а плътта ù се бе зачервила в грозни подутини.
– Арлен, аз... – започна Джеф, докато пътуваха, и посегна с трепереща ръка към сина си. Арлен се дръпна и извърна поглед, а Джеф си я прибра обратно, сякаш се бе опарил.