Арлен знаеше, че баща му се срамува. Точно както Рейджън му каза. Джеф може би дори се мразеше както Чоли. И все пак, Арлен не можеше да изпита съчувствие. Майка му плати цената за малодушието на Джеф.
Остатъка от пътя изкараха в мълчание.
Двуетажната къща на Колийн Триг на Градски площад бе една от най-големите в Потока и беше пълна с легла. Освен семейството ù на горния етаж, у Колийн винаги имаше поне един човек на леглата за болни на приземния.
Колийн беше ниска жена с голям нос и никаква брадичка. Още нямаше трийсет, но шест деца я бяха удебелили в талията. Дрехите ù винаги миришеха на изгорели треви, а лековете ù обикновено включваха някакъв отвратителен на вкус чай, но всички си го изпиваха признателно, щом настинеха.
Билкарката хвърли само един поглед на Силви и остави Арлен и баща му да я внесат. Не зададе никакви въпроси, което беше добре, защото нито Арлен, нито баща му знаеха, какво да ù отговорят, ако го направи. Докато разрязваше всяка рана и изстискваше нездравата кафява гной, въздухът се изпълни с миризмата на гнило. Почисти засъхналите рани с вода и билки, после ги заши. Внезапно Джеф позеленя и закри уста с ръката си.
– Вън оттук с това! – извика Колийн и изпрати Джеф, сочейки с пръст навън. Джеф напусна къщата на бегом и тя погледна към Арлен.
– А ти? – каза тя с изискващ тон. Арлен поклати глава. Колийн се втренчи в него за момент и кимна одобрително.
– Ти си по-смел от баща си – каза тя. – Донеси ми хавана и чукалото. Ще те науча как се прави балсам за изгаряния.
Без да вдига поглед от работата си, Колийн обясни на Арлен за какво служи всяко бурканче и всяка торбичка в аптеката ù и как да смесва веществата в тях. Тя напредваше в страховитата си работа, докато Арлен нанасяше балсам по изгарянията на майка си.
Накрая, след като се погрижи за всички рани на Силви, тя се обърна за да прегледа и Арлен. Отначало той се възпротиви, но балсамът си свърши работата и едва когато усети хладината му по ръцете си, Арлен осъзна колко много са го парели изгарянията.
– Тя ще се оправи ли? – попита той, вперил поглед в майка си. Тя изглеждаше сякаш диша нормално, но кожата около раните ù беше в грозен цвят и тази смрад на гнило все още изпълваше въздуха.
– Не знам – каза Колийн. Тя не беше от тези, които смекчават истината. – Никога не съм виждала някого с такива тежки рани. Обикновено, ако ядроните се приближат толкова много...
– Те убиват – каза Джеф от вратата. – Щяха да убият и Силви, ако не беше Арлен.
Той прекрачи прага, свел поглед.
– Снощи Арлен ме научи на нещо, Колийн – каза Джеф. – Научи ме, че страхът за нас винаги е бил по-голям враг от ядроните.
Джеф сложи ръце на раменете на сина си и го погледна в очите.
– Няма да те предам отново – обеща той. Арлен кимна и погледна настрани. Искаше да вярва на думите му, но мислите му продължаваха да се връщат към спомена за баща му на верандата, вцепенен от ужас.
Джеф отиде при Силви и пое влажната ù ръка в своята. Тя все още се потеше и се мяташе от време на време в упоения си сън.
– Ще умре ли? – попита Джеф.
Билкарката въздъхна дълбоко.
– Наместването на кости ми идва отръки – каза тя, – както и израждането на деца. Мога да прогоня треска и да направя защита срещу настинка. Мога дори да почистя рана от демон, ако все още е прясна. – Тя поклати глава. – Но това е демонска треска. Дала съм ù билки, които да притъпят болката ù, че да заспи, но ще ви трябва по-добра билкарка от мен, която да приготви лек.
– Кой друг да потърсим? – попита Джеф. – Ти си единственият в Потока.
– Жената, която ме обучи – каза Колийн. – Старата Мей Фриман. Живее в покрайнините на Слънчево пасище, на два дни път от тук. Ако някой може да я излекува, това ще е тя, но най-добре да побързате. Треската скоро ще се разпространи и ако се забавите прекалено много, дори Старата Мей няма да успее да я излеква.
– Но как да я намерим? – попита Джеф.
– Не можете много да сбъркате пътя – отвърна Колийн. – Той е само един. Просто на разклонението не хващайте пътя през гората, освен ако не искате да прекарате седмици, пътувайки за Мливари. Онзи вестоносец замина за Пасище преди няколко часа, но първо щеше да се отбива тук-там из Потока. Ако побързате, може и да го хванете. Вестоносците си носят защитите с тях. Откриете ли го, няма да ви е нужно да спирате до зазоряване, за да се подслоните. Вестоносецът може да съкрати пътуването ви наполовина.
– Ще го намерим – каза Джеф. – Каквото и да ни коства.
Гласът му доби решителна острота и в Арлен назря надежда.
Особен копнеж задърпа Арлен, докато гледаше от задната част на каручката как Потока на Тибит се губи в далечината. За пръв път щеше да се отдалечи на повече от ден път от дома си. Щеше да види друг град! Преди седмица подобно приключение бе най-голямата му мечта. Но сега единственото, за което мечтаеше, беше нещата да се върнат към предишното им състояние.