– Предполагам, че Люсик също не е имал никакъв избор – промърмори Арлен.
– Ще отиде с радост и даже ще се чувства късметлия! – избухна баща му, изгубил търпение. – Ще трябва да научиш няколко тежки урока за живота, Арлен. В Потока има много повече момчета, отколкото момичета и ние не можем просто да си пропиляваме дните. Всяка година умират нови и нови хора от старост, болести, и ядрони. Ако не продължаваме да правим деца, Потока на Тибит ще изчезне, точно както стотици други градчета! Не можем да позволим това да се случи!
Като видя спокойния си по характер баща да кипи, Арлен замълча предвидливо.
Час по-късно Силви се разкрещя. Обърнаха се и я видяха как се мъчи да се изправи в каручката, впила пръсти в гръдния си кош, дишайки с шумни, ужасни хрипове. Арлен скочи до нея и тя го хвана с изненадващо здрави ръце, докато кашляше гъсти храчки по ризата му. Изпъкналите ù, кръвясали очи се втренчиха бясно в неговите, но не личеше да са го разпознали. Арлен изкрещя, когато тя се замята насам-натам, и напрегна цялата си сила, за да я задържи.
Джеф спря каручката и заедно я накараха отново да легне. Тя се хвърляше и крещеше с дрезгави хриптения. И тогава, също като Чоли, тя се сгърчи за последно и застина.
Джеф погледна жена си, отметна глава назад и изкрещя. Арлен едва не отхапа устната си, докато се мъчеше да спре сълзите, но накрая не издържа. Заедно заплакаха над жената.
Когато риданията им поутихнаха, Арлен се огледа наоколо с безжизнени очи. Опита се да се съсредоточи, но светът му се струваше размазан, сякаш не беше истински.
– А сега какво ще правим? – попита той накрая.
– Връщаме се – каза баща му и думите пронизаха Арлен като нож. – Ще я закараме у дома и ще я изгорим. Ще се опитаме да продължим напред. Все още имаме грижата за фермата и животните, и дори с помощта на Рена и Норийн няма всичко да ни е леко и лесно.
– Рена? – попита Арлен без да вярва. – И все пак ще я вземем с нас? Дори сега?
– Животът продължава, Арлен – отговори баща му. – Скоро ще бъдеш мъж, а един мъж се нуждае от съпруга.
– Да не си уредил по една и за двама ни? – каза Арлен внезапно.
– Какво? – попита Джеф.
– Чух ви с Илейн снощи! – изкрещя Арлен. – Ти вече си имаш друга съпруга! Какво те е грижа за мама? Нали вече си имаш някой, който да се грижи за оная ти работа! Поне докато не убият и нея, защото ти ще си прекалено уплашен, за да ù помогнеш!
Бащата на Арлен го удари. Силен шамар през лицето, който разчупи утринния въздух. Гневът му веднага се изпари и той протегна ръка към сина си.
– Арлен, съжалявам...! – промълви той, но момчето се отдръпна и скочи от каручката.
– Арлен! – извика Джеф, но момчето го пренебрегна, тичайки с всичка сила към гората край пътя.
Трета глава
Една нощ сам
319 СЗ
Арлен тичаше през гората колкото може по-бързо, правеше резки, внезапни завои и избираше посоката си наслуки. Искаше да се увери, че баща му няма да може да го проследи, но когато виковете на Джеф заглъхнаха, той осъзна, че баща му въобще не е тръгнал след него.
„Защо ще се мъчи?”, помисли си той. „Той знае, че трябва да се върна преди залез. Къде другаде бих могъл да отида?”
Където и да е. Отговорът дойде без да го търси, но в сърцето си знаеше, че е верен.
Не можеше да се върне във фермата и да се прави, че всичко е наред. Не можеше да гледа как Илейн превзема леглото на майка му. Дори хубавата Рена, която се целуваше така нежно, само щеше му напомня какво бе изгубил и защо.
Но къде би могъл да отиде? Баща му беше прав за едно. Не можеше да бяга вечно. Трябваше да си намери подслон преди залез слънце, иначе наближаващата нощ щеше да му е последната.
Връщането в Потока на Тибит бе вън от въпроса. Когото и да помолеше за подслон, още на следващия ден щеше да го завлече за ухото до дома му, където Арлен щеше да яде бой с пръчка за номера, който извъртя, и всичките му усилия щяха да отидат напразно.
Значи Слънчево пасище. Извън редките случаи, когато Шопара плащаше на някого, за да му занесе пратка, никой от Потока на Тибит не отиваше до там, освен ако не беше вестоносец.
Колийн каза, че Рейджън щеше да се отбие през Слънчево пасище, преди да се върне в Свободните градове. Арлен харесваше Рейджън, първият му възрастен познат, който не му говореше с пренебрежение. Вестоносецът и Кийрън имаха ден и повече преднина, а бяха и с коне, но ако побързаше, може би щеше да успее да ги хване навреме и да ги помоли да го закарат до Свободните градове.