След него дойдоха чевръстите огнени демони. Най-масивният сред тях беше не по-голям от куче. Те се втурнаха напред и задраскаха по защитната преграда. Арлен потреперваше всеки път, щом защитите лумваха, но магията държеше. Когато видяха, че Арлен е изтъкал ефикасна мрежа, започнаха да плюят огън по него.
Арлен знаеше този номер, разбира се. Рисуваше защити откакто стана достатъчно голям да държи пръчката, и беше наясно със защитите срещу огнена плюнка. Пламъците бяха отблъснати толкова сполучливо, колкото и ноктите. Той дори не усети топлината им.
Ядроните се събраха около зрелището и с всяка искра светлина от задействаните защити Арлен виждаше все повече и повече от тях: свирепа тълпа, нетърпелива да одере кожата от костите му.
Спуснаха се още въздушни демони, които бяха отблъснати от защитите. Огнените демони също се замятаха срещу него в безсилието си, като приемаха острото парене на магията с надеждата, че ще пробият щита със сила. Отново и отново магията ги мяташе назад. Арлен спря да трепери. Започна да крещи ругатни срещу тях, изхвърляйки ужаса от себе си.
Предизвикателствата му само разгневиха демоните още повече. Не бяха свикнали да търпят подигравки от жертвите си и удвоиха усилията си да си пробият път през защитите, докато Арлен поклащаше юмруци и им показваше груби жестове, каквито бе виждал възрастните от Потока на Тибит да правят понякога зад гърба на Шопара.
От това ли се страхуваше? Това ли караше човечеството да живее в ужас? Тези жалки, безсилни зверове? Абсурдно. Той се изплю и плюнката му запращя по люспите на огнен демон, с което утрои гнева му.
Изведнъж виещите същества замлъкнаха. В мъждукащата светлина от огнените демони той видя как множеството ядрони се раздели, за да даде път на каменен демон, който се задаваше тежко към него със земетръсни стъпки.
През целия си живот Арлен бе наблюдавал ядрони отдалече, иззад прозорци и врати. Преди страховитите събития от последните няколко дена той никога не се беше озовавал на открито срещу напълно материализиран демон, а за опълчване и дума не може да става. Знаеше, че размерът им варира, но за пръв път разбра до каква степен.
Каменният демон се извисяваше на пет метра.
Каменният демон беше гигантски.
Арлен вдигна глава към наближаващото чудовище. Дори от разстояние то беше една титанична, тромава маса от сухожилия и остри ръбове. Дебелата му черна черупка бе цялата на буци от костни издатини, а покритата му с шипове опашка се плъзгаше наляво-надясно и балансираше масивните му рамене. Движеше се приведен върху двете си ноктести стъпала, които изравяха огромни бразди в пръстта с всяка гръмотевична стъпка. Дългите му възлести ръце завършваха с нокти като касапски ножове, а олигавената му паст при всяко отваряне разкриваше редици от остри зъби. Навън се протегна черен език, който вкусваше страха на Арлен.
Един огнен демон не успя да се отмести от пътя му навреме, каменният демон замахна безцеремонно към него и го разпра с ноктите си, запращайки го надалеч.
Ужасен, Арлен направи крачка назад, после още една пред приближаващия гигант. Едва в последния момент се осъзна и спря, точно преди да стъпи извън защитния кръг.
Арлен си припомни, че е в кръга и това му донесе нетрайно успокоение. Съмняваше, че защитите му са достатъчно силни, за да издържат на това изпитание. Съмняваше се, че въобще съществуват защити, които да издържат.
Демонът прикова очи в него, за да се наслади на ужаса му. Каменните демони рядко бързаха, въпреки че ако искаха, можеха да се движат с изумителна скорост.
Когато демонът удари, хладнокръвието на Арлен се пречупи. Изкрещя, падна на земята, сви се на малка топка и покри главата си с ръце.
Последвалата експлозия беше оглушителна. Макар да бе затулил очи, Арлен видя яркия блясък на светлината, който сякаш превърна нощта в ден. Чу как демонът реве в безсилието си, надникна и видя ядронът да се завърта и да запраща тежката си, рогата опашка в защитите.
Отново магията лумна и отново съществото бе отблъснато.
Арлен се насили да издиша дъха, който бе притаил. Гледаше как демонът отново и отново удря защитите му и реве озверял. Топла влага полепна по бедрата му.
Засрамен от себе си, от страха си, Арлен скочи на крака и погледна демона в очите. От дълбините му се изтръгна първичен вик, който отричаше всичко, което ядронът беше и представляваше.