Той замахна към него със закривения нокът на края на крилото си и Арлен потрепери, но магията проблясна по защитната мрежа и демонът беше отблъснат.
След още няколко напразни удара, ядронът отново се опита да се отдели от земята. Затича се и разпери криле, за да хване вятъра, но се удари във външните защити, преди да успее да се засили достатъчно. Магията го запрати обратно в калта.
Арлен се засмя напук на себе си, докато ядронът се мъчеше да се изправи на крака. Огромните му криле го превръщаха в страшилище в небето, но на земята се влачеха и му отнемаха равновесието. Нямаше ръце, с които да се повдигне, а длъгнестите му крайници се превиваха под тежестта му. Известно време се мяташе отчаяно, докато се изправи.
Хванат в капан, той се опитваше отново и отново да полети, но разстоянието между двата кръга не му стигаше и той всеки път се проваляше. Огнените демони надушиха страданието на своя братовчед и запищяха от радост, като скачаха около кръга, за да не пропуснат нито миг от злощастието му.
Арлен почувства прилив на гордост. Миналата вечер допусна грешки, но повече нямаше да ги повтори. У него се роди надеждата, че все пак ще доживее да види Свободните градове.
Огнените демони скоро се измориха да се подиграват на въздушния си събрат и тръгнаха да търсят по-лесна плячка, като например дребните животни, които изкарваха от скривалищата им с огнени топки. Един малък, изплашен заек скочи във външния кръг на Арлен и демонът, тръгнал след него, се спря пред защитите. Въздушният ядрон замахна несръчно към заека, но той му избяга и на него, като мина от другата страна на кръга, само за да срещне още демони там. Заекът се обърна и се стрелна обратно вътре, но отново стигна прекалено далеч.
На Арлен му се искаше да намери общ език с животното, да му каже, че във вътрешния кръг е безопасно, но единственото, което можеше да направи, бе да го гледа как се стрелка между защитите и външния свят.
Тогава се случи немислимото. Докато заекът тичаше обратно към кръга, издраска една от защитите. Надали вой, огнените демони нахлуха през дупката след животинчето. Самотният въздушен демон се измъкна, скочи във въздуха и полетя.
Арлен прокълна заека и продължи да го къне още повече, когато той се втурна право към него. Нарушеше ли и вътрешните защити, и двамата щяха да бъдат обречени.
С бързината на селско момче, Арлен се пресегна от кръга и грабна заека за ушите. Той се размята енергично в желанието си да се отскубне, но Арлен достатъчно често се бе оправял със зайци в нивите на баща си. С един замах го преобърна, залюля го като бебе по гръб и остави задните му крака да стърчат над главата му. След секунда заекът вече го гледаше безизразно, а усилията му да се измъкне утихнаха.
Изкушаваше се да хвърли животното на демоните. Би било по-безопасно, отколкото да поеме риска заекът да се освободи и да изтрие още някоя защита. И защо не? помисли си той. Ако го бях хванал през деня, аз самият щях да го изям.
И все пак разбра, че не може да го направи. Демоните бяха отнели прекалено много от света, от него. Тогава се закле, че ако зависи от него, няма да им даде нищо, нито сега, нито никога.
Дори това.
Докато нощта се влачеше, Арлен държеше здраво ужасеното създание, гукаше му и галеше меката му козина. Навсякъде около тях демоните ревяха, но Арлен спря да ги забелязва, съсредоточил цялото си внимание върху животното.
Медитацията му проработи за кратко, докато един рев не го върна обратно в действителността. Погледна нагоре и видя грамадния, еднорък каменен демон да се извисява над него. Слюнката му цвърчеше, когато падаше върху защитите. Раната му беше зараснала и от края на лакътя му стърчеше само едно пънче. Яростта му изглеждаше дори по-жестока от миналата нощ.
Ядронът заблъска по преградата, без да обръща внимание на парещите искри на магията. С оглушителни удари каменният демон замахваше отново и отново, опитваше се да си пробие път със сила и да си отмъсти. Арлен стисна заека силно, а очите му се облещиха от гледката. Знаеше, че защитите няма да отслабнат от безспирните удари, но не можа да пребори опасенията си, че демонът ще напада, докато все някак не постигне своето.
Когато утринната светлина прогони демоните, Арлен най-накрая пусна заека, който веднага си плю на петите. Стомахът му изръмжа, докато очите му го гледаха как се отдалечава, но след всичко, което преживяха заедно, той не можеше да погледне на животното като на храна.
Арлен се изправи, но се олюля и едва не падна от внезапен прилив на гадене. Раните по гърба му го пробождаха с огнени остриета. Пресегна се назад, за да докосне чувствителната, подута кожа, и ръката му се върна мокра от същата смърдяща кафява слуз, каквато Колийн бе източила от раните на Силви. Разрезите пареха и той усети, че целият пламти. Отново се изкъпа в студения басейн, но мразовитата вода не му помогна много да усмири горещината в себе си.