Лийша беше вече облечена, когато майка ù зачука по вратата. Въобще не беше спала.
– Искам те навън, щом забие сутрешният звънец – каза тя. – И за умора гък да не съм чула! Няма да позволя да видят, че семейството ми изостава с помощта.
Лийша познаваше майка си достатъчно добре, за да знае, че ключовата дума беше „видят”. Илона не обичаше да помага на когото и да било, освен на себе си.
Бащата на Лийша, Ърни, чакаше до вратата под строгия взор на Илона. Не беше едър мъж, не можеше да бъде наречен и жилав, защото това би предположило някаква сила, каквато той нямаше. А и волята му не бе по-силна от тялото. Той бе плах човек, който никога не повишаваше тон. Ърни беше по-възрастен от Илона с дванадесет години; изтънялата му кафява коса бе напуснала темето му. Носеше очила с тънки рамки, които си беше купил преди години от един вестоносец и сега беше единственият в селото с такива.
На кратко, той не беше мъжът-мечта на Илона, но в Свободните градове фината хартията, която изработваше, много се търсеше, а Илона харесваше парите му достатъчно силно.
За разлика от майка си, Лийша наистина искаше да помогне на съседите. Изскочи навън и се затича към пожара в момента, в който ядроните избягаха, даже още преди звънеца.
– Лийша, стой тук! – извика Илона, но Лийша не ù обърна внимание. Димът беше гъст и задушлив, но тя вдигна престилката си, за да покрие уста и не забави темпо.
Неколцина от местните вече се бяха насъбрали, когато тя стигна до източника на дима. Три къщи бяха изгорели до основи, а други две все още пламтяха и заплашваха да подпалят и съседните. Лийша изпищя, когато видя, че една от къщите, беше тази на Гаред.
Смит, който притежаваше странноприемницата и смесения магазин в града, беше на мястото на събитията и крещеше заповеди. Смит беше говорител на града откакто Лийша се помнеше. Обикновено не гореше от желание да раздава нареждания и предпочиташе да оставя хората сами да решават проблемите си, но всички бяха на мнение, че го бива в това.
– ... никога не дърпа вода от кладенеца достатъчно бързо – казваше Смит, когато Лийша приближи. – Ще трябва да се наредим в колона до потока и да си подаваме кофата, за да намокрим и съседните къщи, иначе до вечерта цялото село ще е на пепел!
Точно тогава Гаред и Стийв пристигнаха тичешком, измъчени и покрити със сажди, но иначе здрави. Гаред, едва на петнадесет, беше по-едър от повечето възрастни мъже в селото. Стийв, баща му, беше гигант, който се извисяваше над всички. Лийша почувства, че при вида им възелът в стомаха ù се разплете.
Още преди да успее да изтича при Гаред обаче, Смит го посочи.
– Гаред, закарай количката с кофата до потока!
Погледът му обиколи останалите.
– Лийша! – извика той. – Върви с него и започвай да пълниш!
Лийша се затича с всичка сила, но дори дърпайки тежката количка, Гаред я изпревари до малкия поток, който се разклоняваше от река Анжие, километри на север. В момента, в който той спря, тя се хвърли в обятията му. Мислеше си, че ако го види жив, това ще прогони ужасните картини в главата ù, но срещата им само ги засили. Не знаеше какво би правила, ако изгуби Гаред.
– Страхувах се, че си умрял – простена тя, докато хлипаше, сложила глава на гърдите му.
– Аз съм добре – прошепна той и я притисна към себе си. – Добре съм.
Двамата бързо започнаха да разтоварват количката и да пълнят кофите, за да са готови, когато останалите пристигнат. Скоро повече от стотина селяни вече стояха в изпъната редица от потока до пожара, подаваха си пълните кофи и връщаха празните. Гаред трябваше да се върне с количката при огъня, защото силните му ръце бяха нужни, за да хвърлят водата.
Не след дълго количката се върна, този път дърпана от пастир Майкъл и натоварена с ранени. Гледката предизвика смесени чувства. Лийша беше потресена да види своите съселяни – приятели до един – така обгорели и ранени, но нападения, след които оставаха оцелели, бяха рядкост и всеки един от тях беше дар, за който тя благодари на Създателя.
Светият човек и неговият помощник, послушник Джона, положиха ранените при потока. Майкъл остави младежа да ги успокои, докато той се върне с количката за още.
Лийша извърна очи от гледката и се концентрира върху пълненето на кофи. Краката ù се сковаха от студената вода, а ръцете ù натежаха, но тя се изгуби в работата, докато някакъв шепот не привлече вниманието ù.
– Дъртата Бруна идва – каза някой и Лийша рязко вдигна глава. Действително по пътя се задаваше старата билкарка, водена от своя чирачка, Дарси.
Никой не знаеше точно на колко години е Бруна. Говореше се, че била стара още когато старейшините на селото изживявали своите младини. Самата тя беше изродила повечето от тях. Беше надживяла съпруга, децата и внуците си, и нямаше ни един жив роднина на света.