Бруна вареше чайове, за да притъпи болката на едни и да упои други до безпаметен сън, при който да ги реже с острите си инструменти. Тя работеше неуморно, зашиваше, полагаше мехлеми и слагаше превръзки.
Беше късно следобед, когато Лийша осъзна, че не само травмите, които изискваха грижа, бяха на привършване, но и човешката редица за кофата се бе разпръснала. Беше останала сама с Бруна и ранените, сред които най-будните зяпаха в пространството замаяно благодарение на билките на Бруна.
Изведнъж вълната от потисканата до този момент умора я плисна и Лийша падна на колене, вдишвайки дълбоко. Болеше я всеки сантиметър от тялото ù, но с болката дойде и силното усещане за удовлетвореност. Имаше ранени, които доскоро бяха обречени, но сега щяха да оцелеят благодарение и на нейните усилия.
Истинският герой, обаче, призна си тя, беше Бруна. Изведнъж се усети, че жената не ù беше нареждала нищо през последните няколко минути. Погледна към нея и видя как Бруна, рухнала на земята, диша тежко.
– Помощ! Помощ! – извика Лийша. – Бруна не се чувства добре!
Нови сили се вляха в нея, тя изтича при старицата и я повдигна, за да седне. Дъртата Бруна беше изумително лека и на Лийша ù се стори, че е само кожа и кости под дебелите ù шалове и вълнени поли.
Бруна потрепваше, а от устата ù се точеше тънка лига, която се губеше в безкрайните бразди на бръчките ù. Очите ù, тъмни зад млечната си покривна ципа, гледаха обезумяло към ръцете ù, които не спираха да треперят.
Лийша се заоглежда трескаво наоколо, но наблизо нямаше никой, който да помогне. Докато поддържаше Бруна изправена, тя хвана една от конвулсиращите ръце на жената и разтри схванатите ù мускули.
– О, Бруна! – каза тя умолително. – Какво да направя? Моля те! Не знам как да ти помогна! Трябва да ми кажеш какво да направя!
Безсилието проряза Лийша и тя заплака.
Ръката на Бруна се отскубна от хватката и Лийша изпищя, изплашена да не би гърчовете да започнат наново. Но нейната помощ бе върнала самоконтрола на старата билкарка достатъчно, за да бръкне под шала си и да извади кесийка, която изтика към Лийша. Пристъп на кашлица разтърси немощното ù тяло, тя се откъсна от ръцете на момичето и се строполи на земята, мятайки се като риба с всяко покашляне. Застинала в ужас, Лийша остана да държи кесийката.
Погледна надолу към платнената торбичка, стисна я изпитателно и усети хрущенето на билки. Помириса я и долови аромата на нещо като сушени розови листа.
Благодари на Създателя. Ако това беше първия ù досег с билките, тя никога нямаше да улучи дозата, но днес вече беше направила достатъчно тинктури и чайове за Бруна, за да знае какво са ù дали.
Изтича до котела, който димеше на триножника си. Постави парче тънък плат върху отвора на чаша и го покри обилно с билките от кесията. Бавно ги заля с вряща вода, изцеждайки силата им, а после сръчно ги завърза в парчето плат и го пусна във водата.
Затича се обратно към Бруна, докато духаше течността. Щеше да пари, но нямаше време да я оставя да изстине. Повдигна Бруна с една ръка и притисна чашата към наслюнчените ù устни.
Билкарката се размята и успя да изсипе част от лека, но Лийша я накара да пие. Жълтата течност преливаше от краищата на устата ù. Бруна продължаваше да потрепва и кашля, но симптомите започнаха да утихват. Щом задухът ù спря, Лийша изхлипа от облекчение.
– Лийша! – чу тя. Вдигна поглед от Бруна и видя как майка ù препуска към нея, начело на група местни.
– Какво си сторила, безполезно момиче? – поиска да знае Илона. Стигна до Лийша преди останалите да приближат и просъска:
– Малко ли ми беше, че родих една безполезна дъщеря, вместо син, който да се бори с огъня, ами сега си взела, че си убила селската вещица?
Замахна с ръка, за да удари дъщеря си, но в този момент Бруна се пресегна и хвана ръката на Илона за китката с кокалестите си пръсти.
– Вещицата ще живее заради нея, глупачке! – изграчи Бруна. Илона побеля като кост и отстъпи назад, сякаш току-що Бруна се бе превърнала в ядрон. Гледката изпълни Лийша с удоволствие.
През това време останалите селяни вече се бяха насъбрали около тях и питаха какво се е случило.
– Дъщеря ми спаси живота на Бруна! – извика Илона, преди Лийша или Бруна да промълвят.
Пастир Майкъл вдигна своя Канон със защити, така че всички да могат да видят свещената книга, докато хвърляха останките на жертвите в последната горяща къща. Селяните стояха със свалени шапки в ръце и сведени глави. Джона хвърли тамян в пламъка и подправи острата миризма, просмукала се във въздуха.