Едва шестнадесетгодишна, тя от две години вече беше вдовица, но не ù липсваха обожатели. Казваше, че това е така, защото владее хватките на съпругата. Живееше с баща си и двамата си по-големи братя дървосекачи, и беше като майка за всичките.
– Аз не каня всяко случайно момче да ме опипва, като някои други хора – каза Лийша и по лицето на Бриана се изписа фалшиво възмущение.
– Бих дала на Гаред да ме опипва, ако му бях обещана – каза Сайра. Тя беше на петнадесет, с късо подстригана кафява коса и лунички по катеричите си бузи. Миналата година беше обещана на едно момче, но ядроните отнеха него и баща му в една нощ.
– Ще ми се да бях обещана – оплака се Мейри. Тя беше мършава, на четиринадесет, с изпито лице и дълъг нос. Беше разцъфтяла отдавна, но въпреки усилията на родителите ù, все още не беше обещана. Илона я наричаше плашило. „Никой мъж не би поискал да сложи дете между тези две кокалести бедра – беше ù се подиграла веднъж тя – да не би плашилото да се счупи на две, когато бебето тръгне да излиза”.
– Скоро и това ще стане – каза ù Лийша. Тя беше най-малката от групата, на тринадесет, но останалите сякаш се събираха около нея. Илона казваше, че това е защото е по-красива и с повече пари от тях, но Лийша не вярваше, че приятелите ù биха могли да са толкова дребнави.
– Наистина ли наби Дарси с пръчка? – попита Мейри.
– Не стана така – отвърна Лийша. – Дарси направи някаква грешка и Бруна я заудря с тоягата си. Дарси се опита да се отдръпне и се спъна в мен. Двете паднахме и Бруна продължи да я налага, докато не избяга.
– Ако мене ме беше ударила с тояга, така щех да я перна – каза ù Бриана. – Тате казва, че Бруна е вещица и се праска с демони през нощта в колибката си.
– Това са отвратителни глупости! – отвърна рязко Лийша.
– Тогава що живее толкова далеч от града? – настоя Сайра. – И как така е още жива, след като внуците ù са мъртви от старост?
– Защото е билкарка – отвърна Лийша, – а билки в центъра на града трудно ще откриеш. Днес ù помогнах и беше невероятно. Мислех си, че половината от хората, които ù носят, са прекалено зле, за да оцелеят, но тя ги спаси всичките до един.
– Видя ли я да им прави магии? – попита Мейри въодушевено.
– Тя не е вещица! – каза Лийша. – Направи всичко това с билки, ножове и конец.
– Ряза ли хора? – каза Мейри с погнуса.
– Вещица – продължи Бриана. Сайра кимна.
Лийша им хвърли на всичките по един сърдит поглед и те замлъкнаха. – Тя не обикаляше просто така, за да реже хора – каза Лийша. – Тя ги лекуваше. Беше... не мога да го обясня, колкото и стара да е, не спря да работи, докато не се погрижи за всички. Сякаш само волята ù даваше сили да продължава. Срина се едва когато излекува и последния.
– И тогава ти я спаси? – попита Мейри.
Лийша кимна.
– Даде ми лека точно преди да започне кашлицата. Наистина, всичко, което направих, беше да го сваря. Държах я, докато не спря да кашля и тогава ни откриха останалите.
– Да не си я пипала? – Бриана направи физиономия. – Бас държа, че е смърдяла на вкиснало мляко и плевели.
– Създателю! – извика Лийша. – Днес Бруна спаси дузина животи, а всичко, което правите вие, е да се подигравате!
– Майко мила – скастри я Бриана с насмешка, – Лийша спасява старицата и изведнъж циците ù надраснаха корсета.
Лийша се намръщи. От своите приятелки тя се развиваше последна и гърдите ù, или липсата им, ù бяха болезнена тема.
– Преди и ти говореше същите неща за нея, Лийш – каза Сайра.
– Е да, ама вече не ги говоря – отвърна Лийша. – Може и да е зла старица, но заслужава по-добро отношение.
Точно тогава послушник Джона отиде при тях. Беше на седемнадесет, но прекалено дребен и слаб, за да върти брадва или да дърпа трион. Джона прекарваше по-голямата част от дните си в записване и четене на писмата на неграмотните от селото, а те бяха почти всички. Лийша, едно от малкото деца, които можеха да четат, често се отбиваше при него, за да вземе книги назаем от колекцията на пастир Майкъл.
– Нося съобщение от Бруна – каза той на Лийша. – Тя би искала...
Думите му спряха, защото една ръка го дръпна назад. Джона беше с две години по-голям, но Гаред го завъртя като хартиена кукла, като хвана робата му и го дръпна толкова близо, че носовете им се допряха.
– Вече съм те предупреждавал за приказките с тея дет’ не са ти обещани – изръмжа Гаред.
– Не си приказвах! – възрази Джона, докато краката му заритаха на два сантиметра от земята. – Аз просто...!