В мига, в който влязоха, Бруна се обърна рязко към нея.
– Е, момиче? Вярно ли е? – попита тя.
– Не! – извика Лийша. – Имам предвид, ние почти... но аз му казах да спре и той ме послуша!
Прозвуча неубедително и невярно, и тя го знаеше. Обхвана я ужас. Бруна беше единствената, която се застъпваше за нея. Помисли си, че ще умре, ако старата жена също я вземеше за лъжкиня.
– Можеш... можеш да ме провериш, ако искаш – каза тя и бузите ù се изпълниха с цвят. Погледна към пода и примижа, за да спре сълзите си.
Бруна изсумтя и поклати глава.
– Вярвам ти, момиче.
– Защо? – попита Лийша, почти умолително. – Защо Гаред би постъпил така?
– Защото момчетата получават похвали за същите неща, заради които момичетата ги гонят от града – отвърна Бруна. – Защото за мъжете най-важно е какво другите мислят за висулката им. Защото той е дребнаво, нахално, малко, дървеноглаво лайно без каквато и да било представа, какво е държал в ръцете си.
Лийша отново се разплака. Стори ù се, че плаче от цяла вечност. Странно как толкова много сълзи можеха да се поберат в едно-единствено човешко тяло.
Бруна разпери ръце и Лийша се хвърли в прегръдката ù.
– Няма нищо, момиче – каза тя. – Изкарай си го всичкото, пък после ще измислим какво ще правим.
***
В колибката на Бруна цареше тишина, докато Лийша правеше чая. Денят още не беше напреднал, но тя се чувстваше напълно изцедена. Какъв живот можеше да очаква оттук-нататък в Хралупата на дърваря?
Крепостта Райзън е само на седмица път оттук, помисли си тя. Хиляди хора. Никой там няма да чуе за лъжите на Гаред. Бих могла да открия Клариса и...
И какво? Знаеше, че просто си фантазира. Дори да можеше да намери вестоносец, който да я отведе, мисъла за седмица и повече път под голото небе смрази кръвта ù, пък и райзънци бяха фермери, които не се нуждаеха от писма или хартия. Вероятно можеше да си намери нов съпруг, но мисълта, че съдбата ù ще зависи изцяло от друг мъж, не ù даде голямо спокойствие.
Занесе чая на Бруна с надеждата, че старата жена ще има някакъв отговор, но вместо да каже нещо, билкарката тихичко засърба. Лийша присви колене край стола ù.
– Какво ще правя? – попита тя. – Не мога вечно да се крия тук.
– Можеш – каза Бруна. – Колкото и да се хвали Дарси, тя не е запомнила и частица от това, на което съм я учила, а аз не съм я учила и на частица от това, което знам. Хората бързо ще се върнат и ще се примолят за помощта ми. Остани с мен и след година никой от Хралупата на дърваря няма дори да си спомня, как някога са се справяли без теб.
– Майка ми никога не би позволила това – отвърна Лийша. – Все още е твърдо решена да ме омъжи за Гаред.
Бруна кимна.
– Няма начин. Тя така и не си прости, задето не роди синовете на Стийв. Навила си е на пръста ти да поправиш грешките ù.
– Няма да го направя – каза Лийша. – По-скоро бих се дала на нощта, преди да оставя Гаред да ме докосне.
С изумление откри, че имаше предвид всяка дума.
– Много смело от твоя страна, миличка – каза Бруна, но в гласа ù се долавяше презрение. – Толкова си смела, че ще захвърлиш живота си заради една момчешка лъжа и страха от майка ти.
– Не ме е страх от нея! – каза Лийша.
– А само от това да ù кажеш, че няма да се омъжиш за момчето, което унищожи доброто ти име?
Лийша замлъкна, а после измина много време, преди да кимне.
– Права си – каза тя и Бруна изсумтя.
Лийша се изправи.
– Предполагам, че ще е най-добре да приключа с този въпрос – каза тя.
Бруна не ù отвърна.
Лийша се спря на вратата и погледна назад.
– Бруна? – попита тя. Старата жена отново изсумтя. – Какъв е грехът на Стефни?
Бруна отпи от чая си.
– Смит има три прекрасни деца – каза тя.
– Четири – поправи я Лийша.
Бруна поклати глава.
– Стефни има четири – каза тя. – Смит има три.
Очите на Лийша се ококориха.
– Но как е възможно? – попита тя. – Стефни никога не напуска кръчмата, освен за да отиде до Свещения...
И ахна.
– Дори благочестивите мъже са мъже – каза Бруна.
Лийша се отправи с бавна стъпка към къщи. Опита се да подбере думите си, но в крайна сметка разбра, че словесните формулировки няма да изиграят никаква роля. Всичко важно се свеждаше до това, че тя няма да се омъжи за Гаред и до реакцията на майка ù.
Денят отдавна се беше преполовил, когато тя влезе в къщата. Гаред и Стийв скоро щяха да се върнат от гората. Искаше да приключи със сблъсъка преди да са пристигнали.
– Е, сега вече наистина си забъркала кашата – изрече майка ù язвително още с влизането ù. – Дъщеря ми, уличницата на селото.