Секунда по-късно в стаята нахлу Илона, следвана по петите от Гаред и Стийв, като от две хрътки.
– Ето къде си било, безполезно момиченце! – извика Илона. – Знаеш ли как ме изплаши, като избяга в нощта? Хванали сме половината село да те търси! Заслужаваш така да те набия, че душа да береш на пода!
– Никой няма да бие никого, Илона – каза Ърни. – Ако има някой виновен, то това си ти.
– Млъквай, Ърни – каза Илона. – Ти си виновен, че тя е толкова своенравна, ти и твоето глезене.
– Няма да млъкна – каза Ърни и се изправи срещу жена си.
– Ше млъкнеш, ако си знаеш интереса – предупреди го Стийв и сви юмрук.
Ърни го погледна и преглътна с усилие.
– Не се страхувам от теб – каза той, но думите му излязоха пискливо.
Гаред се изкикоти.
Стийв сграбчи Ърни за яката на ризата му и го вдигна от земята с една ръка, като издърпа назад месестия си юмрук.
– Престани да се държиш като идиот – кресна му Илона, – а ти – обърна се тя към Лийша – веднага се прибираш с нас у дома.
– Никъде няма да ходи – каза Бруна, сложи настрана плетивото си и се подпря на тояжката си за да се изправи: – Единствените, които се прибират, сте вие тримата.
– Затваряй си устата, стара вещице – каза Илона. – Няма да ти позволя да съсипеш живота на дъщеря ми, както съсипа моя.
Бруна се изсмя.
– Аз ли ти го изсипах тоя чай от пом в гърлото или те накарах да вириш краката за цялото село? – попита тя. – Твоето нещастие си е изцяло по твоя вина. Сега ми се махай от колибата.
Илона тръгна към нея.
– Или какво? – предизвика я тя.
Бруна се ухили беззъбо и стовари тоягата си върху крака на Илона, с което предизвика писъка на по-младата жена. Допълни удара си с един в стомаха, Илона се преви на две и с това избликът ù приключи.
– Бързо, сега! – извика Стийв.
Захвърли горкия Ърни настрана и заедно с Гаред се втурна към старицата.
Бруна изглеждаше не по-съсредоточена, отколкото беше при нападението дървесния демон. Бръкна в шала си и извади шепа прах, който духна в лицата на двамата мъже.
Гаред и Стийв паднаха на пода, впиха ръце в лицата си и се разкрещяха.
– Там, откъде го взех това, Илона, има и още – каза Бруна. – По-скоро ще ви видя всичките ослепели, отколкото да оставя някой да ми нарежда в собствения ми дом.
Илона запълзя към вратата на четири крака, докато предпазваше с ръка лицето си. Бруна се изсмя и помогна на Илона да излезе с един здрав ритник по задника.
– Марш навън и двамата! – викна тя на Гаред и Стийв. – Вън, преди да ви подпаля!
Двамата тръгнаха пипнешком, стенейки от болка, удавили червените си лица в сълзи. Бруна ги насочвеше с ударите на тоягата си към вратата, както би направила с псе, което се е изпикало на пода.
– Ако не ви е страх, пак заповядайте! – разхили се бурно Бруна, докато тримата бягаха от двора ù.
***
Чу се ново тропане по вратата по-късно същия ден. Лийша вече беше станала и шеташе напред-назад, но още беше отпаднала.
– Сега какво? – изрева Бруна. – Не съм имала толкова много посетители откакто ми увиснаха циците!
Закрачи тежко към вратата, отвори я и видя Смит да стои отпред и нервно да кърши ръце. Очите на Бруна се присвиха, щом го видя.
– Аз напуснах – каза тя. – Намери Дарси.
И бутна вратата да я затвори.
– Почакай, моля те – примоли се Смит и посегна да задържи вратата. Бруна се намръщи и той дръпна ръката си, сякаш е била попарена.
– Чакам – каза Бруна изпитателно.
– Става дума за Анди – каза Смит. Имаше предвид един от мъжете, пострадали при атаката на демоните. – Раната в стомаха му започна да гние, та Дарси го разряза и сега кръвта му тече и от двете страни.
Бруна се изплю на ботушите на Смит.
– Казах ти, че така ще стане – каза тя.
– Знам – отвърна Смит. – Ти беше права. Трябваше да те послушам. Моля те, върни се. Ще направя каквото поискаш.
Бруна изсумтя.
– Няма да карам Анди да плаща за твоята глупост – каза тя. – Но ще запомня обещанието ти и ни за миг не си въобразявай, че ще ти се размине!
– Каквото поискаш – зарече се отново Смит.
– Ърни! – изрева Бруна. – Донеси ми платното с билките! Смит ще може да го носи. Ти помогни на дъщеря си да дойде. Отиваме в селото.
Лийша се опираше на ръката на баща си, докато вървяха. Беше я страх, че ще ги забави, но дори в сегашното си отпаднало състояние не изоставаше от тътрещите се нозе на Бруна.
– Би трябвало да те накарам да ме носиш на гръб – измърмори Бруна към Смит по пътя. – Старите ми крака не са толкова бързи, колкото бяха някога.