Мостът не беше далеч. Речен мост беше малък дори за селце. Шепа къщи и магазинчета, казармите на военните, които събираха таксите, и странноприемницата на родителите му. Роджър помаха на стражите, докато минаваха край кабината на бариерата.
Мостът свързваше двата бряга на Разделящата река там, където тя беше най-тясна. Построен от отдавна отминали поколения, мостът имаше две арки, които изписваха двадесетметрова дъга над водата, и беше достатъчно широк, за да премине по него голяма каруца с по един конник от двете ù страни. Екип мливарийски инженери ежедневно поддържаха въжетата и подпорите. Пътят на вестоносците, или единственият път, се простираше докъдето погледът стигаше и в двете посоки.
Майстор Пайтър стоеше на отсрещния край на моста и крещеше наставления, надвесен над парапета. Роджър проследи погледа му и видя как чираците му, вързани на ремъци, подновяваха защитите в долната част на конструкцията.
– Пайтър! – извика Джесъм, когато стигнаха до средата на моста.
– Здрасти, Джесъм – провикна се защитникът. Джесъм свали Роджър на земята и се ръкува с Пайтър.
– Мостът изглежда добре – отбеляза Джесъм.
Пайтър беше заменил повечето от по-простите нарисувани защити със сложни калиграфски фигури – вдълбани, лакирани и полирани.
Пайтър се усмихна.
– Херцогът ще напълни гащите като види защитите – заяви той.
Джесъм се засмя.
– Кали в момента лъска странноприемницата – каза той.
– Зарадваш ли херцога, бъдещето ти е уредено – каза Пайтър. – Една блага дума в правилните уши и ще си продаваме занаята в Анжие, а не в това затънтено място.
– Това „затънтено място” е моят дом – каза Джесъм намръщен. – Дядо ми е роден в Речен мост и ако зависи от мен, и внуците ми ще бъдат.
Пайтър кимна.
– Нищо лично – каза той. – Просто Анжие ми липсва.
– Ами, върни се – предложи Джесъм. – Пътят е отворен, пък и една нощ навън едва ли ще е голямо изпитание за защитник като теб. За това не ти е нужен херцога.
Пайтър поклати глава.
– Анжие гъмжи от защитници – каза той. – Там ще бъда само капка в морето. Но ако успея да спечеля благоразположението на херцога, това ще ми даде възможности отвъд прага на вратата ми.
– Е, аз пък днес съм притеснен за моята врата – каза Джесъм. – Защитите се лющят, а Кали се тревожи, че и една нощ повече няма да издържат. Можеш ли да дойдеш да ги погледнеш?
Пайтър издиша бурно.
– Вчера ти казах... – започна той, но Джесъм го прекъсна.
– Знам какво ми каза, Пайтър, но пък аз ти казвам, че не е достатъчно – каза той. – Няма да позволя момчето ми да спи зад слаби защити, само за да направиш тези на моста малко по-артистични. Не можеш ли да дойдеш да ги постегнеш за през нощта?
Пайтър се изплю.
– И сам можеш да го направиш, Джесъм. Просто проследи линиите. Ще ти дам боя.
– И Роджър рисува по-добри защити от мен, а това не е всичко – каза Джесъм. – Ще оплескам работата и Кали ще ме убие, ако ядроните не го направят.
Пайтър се намръщи. Тъкмо щеше да отговори, когато се чу вик в далечината по пътя.
– Здрасти, Речен мост!
– Джерал! – извика Джесъм.
Роджър погледна нагоре с внезапен интерес и разпозна грамадната фигура на вестоносеца. Устата му се напълни със слюнка на момента. Джерал винаги му носеше по някое лакомство.
До него се возеше още един мъж, непознат, но пъстрият му жонгльорски костюм успокои момчето. То си спомни как предишният жонгльор пееше, танцуваше и ходеше на ръце, и заподскача въодушевено. Роджър обичаше жонгльорите повече от всичко друго на света.
– Виж го ти, малкия Роджър, пораснал с още една педя! – извика Джерал, спря коня си и скочи, за да вземе Роджър на ръце. Беше висок и як като буре за дъждовна вода, с кръгло лице и прошарена брада. Едно време Роджър се страхуваше от него заради металната му ризница и белега от демон, който придаваше гневлив израз на долната му устна, но вече не. Разсмя се, когато Джерал го погъделичка.
– Кой джоб? – попита Джерал, вдигнал с изпънати ръце момчето. Роджър веднага посочи. Джерал винаги слагаше лакомството на едно и също място.
Грамадният вестоносец се разсмя и извади райзънски карамелен бонбон, увит в царевично листо. Роджър изпищя и се тръшна на тревата, за да го разопакова.
– Какво те води в Речен мост по това време? – попита Джесъм вестоносеца.
Жонгльорът пристъпи напред и с претенциозен жест отметна пелерината си. Беше висок, с дълга коса, изсветляла от слънцето до златисто, и кафява брада. Челюстта му беше напълно квадратна, а кожата – почерняла. Върху шарения си костюм носеше елегантно наметало, на което бе нарисувана китка от зелени листа върху кафяво поле.