Роджър ревна с пълно гърло и Арик го загърна в наметалото си.
– Хайде, хайде, мойто момче – каза той, като го прегърна и потупа по гърба. – Ние поне сме живи, за да разказваме. То и това си е нещо, нали?
Роджър продължаваше да плаче и Арик запя приспивна песен. Пееше, докато Речен мост гореше. Пееше, докато демоните танцуваха и пируваха. Гласът му беше като щит около тях и под неговата закрила, Роджър се предаде на умората и заспа.
Осма глава
Към свободните градове
319 СЗ
Арлен се облягаше все по-тежко и по-тежко на тоягата си със засилването на треската. Преви се от напън да повърне, но от празния му стомах излезе само жлъчка. Замаян, той се огледа за посоката.
Насреща му се издигаше дим.
В далечината пред него, встрани от пътя, се виждаше постройка. Каменен зид, така обрасъл с увивни растения, че беше почти невидим. Оттам идваше и пушекът. Надеждата за убежище даде сила на омекналите му крайници и той продължи напред с несигурна крачка. Стигна до зида и като се подпираше на него продължи напред в търсене на вход. Камъкът беше надупчен от стихиите и пропукан. Пълзящите растения се провираха през всяко кътче и всеки процеп. Без опората на брашляна древният зид вероятно щеше просто да рухне, точно както Арлен би направил, ако не се подпираше на зида.
Накрая стигна до арка в стената. Две метални порти с поразени от ръждата панти лежаха в бурените пред нея. Времето ги беше прояло до неузнаваемост. Арката откриваше пътя към огромен вътрешен двор, задушен от увивни растения и бурени. Вътре имаше изпочупен фонтан, пълен с мътна дъждовна вода, и ниска сграда, покрита до такава степен с брашлян, че на пръв поглед не се забелязваше.
Арлен се разходи из двора стъписан. Под растенията имаше напукана каменна настилка. Грамадни дървета бяха пробили и преобърнали гигантски плочи, сега покрити с мъх. Арлен забеляза дълбоки следи от нокти в камъка.
Няма защити, осъзна той с изумление. Това място е отпреди Завръщането. Ако това наистина беше така, значи пустее вече повече от триста години.
Вратата на сградата беше изгнила като портата. Малък каменен коридор водеше към просторно помещение. От стените се спускаха заплетени върви, на които отдавна вече не висяха произведения на изкуството, тъй като се бяха разпаднали. От дебелия килим на пода беше останал само един слузест парцал. Древни прорези, продрани в стените и мебелите, все още свидетелстваха за поражението.
– Ехо? – провикна се Арлен. – Има ли някой тук?
Нямаше отговор.
Лицето му гореше, но потреперваше, дори на топлия въздух. Наясно беше, че няма да стигне много по-далеч, но беше видял пушек, а пушекът означавше живот. Тази мисъл му вдъхна сили и когато намери едно изронено стълбище, той запристъпва нагоре към втория етаж.
По-голямата част от горното ниво на сградата беше открита за слънчевата светлина. Покривът беше напукан и хлътнал. Ръждиви метални лостове стърчаха от разпадащия се камък.
– Има ли някой тук? – провикна се Арлен. Претърси етажа, но откри само гнилоч и разруха.
Тъкмо когато започна да губи надежда, видя пушека през един прозорец в края на залата. Затича се към него, но откри само някакъв откършен клон на дърво да се търкаля в задната част на двора. Беше изподраскан и овъглен, малки пламъчета все още просветваха тук-там и от тях се надигаше тежък дим.
Обезсърчен, той усети как лицето му се разкривява, но отказа да заплаче. Почуди се дали просто да не изчака демоните да дойдат с надеждата да му уредят по-бърза смърт, но той се беше заклел да не им дава нищо, а и смъртта на Мария със сигурност не беше бърза. Погледна през прозореца надолу към каменния двор.
Едно падане оттук би убило всеки, замисли се той. Вълна от световъртеж премина през него и изведнъж му се стори, че най-лесното и правилно нещо ще е просто да падне.
Като Чоли? попита глас в главата му.
Примката проблясна в ума му, Арлен се отърси от тези мисли и се завърна в реалността. Задържа се и се дръпна от прозореца.
Не, помисли си той, решението на Чоли не е по-добро от това на татко. Ако умра, това ще е защото нещо ме е убило, не защото съм се предал.
От високия прозорец можеше да вижда далече над зида и нататък по пътя. В далечината напред забеляза движение, което приближаваше към него.
Рейджън.
Арлен отпуши запасите си от сила, каквито не знаеше, че притежава, заподскача надолу по стълбите с близка до обичайната му пъргавост и се затича през глава през двора.