Рейджън се засмя.
– Не съм, но един вестоносец трябва да знае по малко от всеки занаят, ако иска да оцелее.
Той посегна в дисагите си, извади метална тенджера и малко прибори.
– Ще ми се да беше казал на Колийн за вонливката – каза тъжно Арлен.
– Бих – отвърна Рейджън, – ако си бях помислил и за миг, че не знае за нея. – Напълни тенджерата и я сложи на триножника над огнището: – Изумително е какви неща хората са забравили.
Зареди огъня с дърва и в този момент Кийрън се върна – блед, но облекчен.
– Със сигурност ще кажа на Колийн за вонливката, когато те върнем обратно.
– Да ме върнете? – попита Арлен.
– Да се връщаме? – повтори Кийрън.
– Разбира се, че ще се върнем – каза Рейджън. – Баща ти те търси, Арлен.
– Но аз не искам да се връщам – каза Арлен. – Искам да отида в Свободните градове с вас.
– Не можеш просто да избягаш от проблемите си, Арлен – отвърна Рейджън.
– Няма да се върна – заяви Арлен. – Можете да ме влачите дотам, но отново ще избягам в момента, в който ме пуснете.
Известно време Рейджър стоя и го гледа. Накрая извърна поглед към Кийрън.
– Знаеш какво мисля – каза Кийрън. – Нямам никакво желание да удължавам най-малкото с още пет нощи пътуването ни до вкъщи.
Рейджън се намръщи към Арлен.
– Ще пиша на баща ти, щом стигнем Мливари – предупреди го той.
– Загуба на време – каза Арлен. – Той никога не би дошъл за мен.
***
Каменните плочи на двора и високият зид ги скриха добре за през нощта. Широк преносим кръг защитаваше каруцата, а животните бяха прибрани и вързани в друг. Тримата се намираха в по-вътрешната от две концентрично разположени окръжности, а огънят грееше по средата.
Кийрън лежеше сгушен в спалния си чувал, покрил глава с одеялото. Трепереше, въпреки че не беше студено и се свиваше всеки път, когато някой ядрон изпробваше защитите.
– Защо продължават да нападат, след като не могат да преминат? – попита Арлен.
– Търсят пролуки в мрежата – отвърна Рейджън. – Никога няма да видиш ядрон да напада на едно и също място два пъти. – Той чукна с пръст слепоочието си: – Те помнят. Ядроните нямат достатъчно ум да изследват защитите и да преценят къде са слабите им места, затова атакуват преградата и търсят пролука. Рядко преминават, но все пак достатъчно често, за да си заслужава труда.
Въздушен демон се спусна над зида и отскочи от защитите. Кийрън изскимтя под одеялото си от звука му. Рейджън погледна към спалния чувал на жонгльора и поклати глава.
– Сигурно си мисли, че ако не той вижда ядроните, и те няма да го забележат – промърмори той.
– Винаги ли се държи така? – попита Арлен.
– Онзи еднорък демон го изплаши повече от обикновеното – отвърна Рейджън, – но и преди не стоеше зад защитите с високо вдигната глава. – Той сви рамене: – Търсех си спешно жонгльор. Гилдията ми даде Кийрън. Обикновено не работя с толкова зелени.
– Защо въобще взе жонгльор тогава? – попита Арлен.
– О, трябва да си водиш жонгльор, когато посещаваш селата – каза Рейджън. – Готови са да те убият с камъни, ако им се веснеш без такъв.
– Селата ли?
– Малки градчета като Потока на Тибит – обясни Рейджън. – Отдалечени места, до които властта на херцозите почти не достига, и където повечето хора не могат да четат.
– Какво значение има това? – попита Арлен.
– Хората, които не могат да четат, нямат голяма нужда от вестоносци – отвърна Рейджън. – Да, нетърпеливо чакат солта си или там каквото не им достига, но повечето не биха поспрели, за да те видят или да ти разкажат някакви новини. А събирането на новини е основната задача на вестоносеца. Доведи им обаче един жонгльор и те ще зарежат всичко, за да дойдат на представлението. Ти не беше единствената причина да разнеса мълвата за шоуто на Кийрън.
– Някои хора – продължи той, – могат да бъдат едновременно търговци, жонгльори, билкари и вестоносци, но те се срещат толкова често, колкото и дружелюбните ядрони. Повечето вестоносци, които поемат към селзата, трябва да си наемат жонгльор.
– А ти не работиш обикновено със села – припомни си Арлен.
Рейджън му намигна.
– Жонгльорът може и да впечатява селяните, но само ще ти се пречка в двора на херцог. Херцозите и богатите търговци си имат свои жонгльори. Интересуват ги единствено търговията и новините, а и плащат много повече от всичко, което стария Шопар би могъл да си позволи.
***
Рейджън стана преди изгрев на следващата сутрин. Арлен вече беше буден и Рейджън му кимна одобрително.
– Вестносците не могат да си позволят лукса да спят до късно – каза той, докато тракаше колкото може по-силно с приборите за готвене, за да събуди Кийрън. – Важен ни е всеки миг на светло.