Рейджън се изсмя.
– Това е у нас, Арлен! Да не мислиш, че си рискувам живота навън за нищо?
Арлен извърна поглед към къщата с ококорени очи.
– Всичко това твое ли е? – попита той.
– Всичкото – потвърди Рейджън. – Херцозите отварят по-широко кесията за тези, които карат ядроните да сведат глави.
– Но къщата на Грег беше толкова малка – възрази Арлен.
– Грег беше добър човек – каза Рейджън – но като вестоносец беше средна работа. Стигаше му да измине маршрута до Потока на Тибит веднъж годишно и по пътя да отскочи до близките селца. Такъв мъж може да издържа семейство, но нищо повече. Единствената причина Дженя да получи толкова много беше, че платих за допълнителните неща, които продадох на Шопара, от собствената си кесия. Грег вземаше заеми от гилдията, а от там му изискваха твърд дял от сделката.
Висок човек им отвори с поклон вратата на къщата. Той имаше каменно изражение и носеше синьо сако от боядисана вълна. Лицето и дрехите му бяха чисти, в силен контраст с тези на двора. Веднага щом влязоха, едно момче, не много по-голямо от Арлен, скочи на крака. Изтича до въже за звънец от едната страна на широко мраморно стълбище. Из къщата зазвънтяха камбанки.
– Виждам, че късметът ти не те е напуснал и този път – провикна се една жена миг по-късно.
Имаше тъмна коса и пронизителни сини очи. Носеше тъмносиня рокля, по-елегантна от всичко, което Арлен бе виждал някога, а китките и шията ù блещукаха от скъпоценни камъни. Усмивката ù беше студена, докато ги гледаше от мраморната площадка над фоайето. Арлен за пръв път виждаше толкова красива и изящна жена.
– Моята съпруга, Елиса – осведоми го тихичко Рейджън. – Причината да се върна... и причината да си тръгна.
Арлен не беше сигурен дали той се шегува. Жената не изглеждаше доволна, че ги вижда.
– Все някога ядроните ще те хванат – каза Елиса, докато слизаше по стълбите – и най-накрая ще мога спокойно да се омъжа за младия си любовник.
– Никога няма да се случи – каза Рейджън с усмивка и я придърпа към себе си за целувка. Обърна се към Арлен и му обясни: – Елиса мечтае за деня, в който ще наследи богатството ми. Пазя се от ядроните не толкова заради себе си, колкото за да ù правя сечено.
Елиса се изсмя и Арлен се отпусна.
– Кой е това? – попита тя. – Бездомно хлапе, което да ти спести труда да ми издуеш корема със свое собствено?
– Единственият ми труд ще бъде да разтопя замръзналите ти фусти, скъпа моя – отвърна бързо Рейджън. – Нека Ви представя Арлен от Потока на Тибит. Срещнах го на пътя.
– На пътя? – попита Елиса. – Но той е само дете!
– Аз не съм дете! – изкрещя Арлен и веднага се почувства глупаво.
Рейджън го погледна кисело и той сведе очи.
Елиса не даде никакъв знак, че е чула изблика.
– Свали бронята и се отправяй към банята – нареди тя на мъжа си, – миришеш на пот и ръжда. Аз ще се погрижа за нашия гостенин.
Когато Рейджън тръгна, Елиса извика прислужник, който да приготви на Арлен нещо за хапване. Рейджън изглежда имаше повече прислужници отколкото бяха хората в Потока на Тибит. Сервираха му резени пушена шунка, дебела филия хляб и мляко с каймак, за да ги прокара. Елиса го наблюдаваше докато ядеше, но тъй като не можа да измисли какво да каже, Арлен се съсредоточи върху чинията си.
Докато той обираше каймака си, в стаята влезе прислужница с рокля в същото синьо като на саката на мъжете и се поклони на Елиса.
– Господарят Рейджън ви очаква горе – каза тя.
– Благодаря ти, Майко – отвърна Елиса.
Лицето ù прие странен облик за момент, когато тя разсеяно прокара пръсти по корема си. После се усмихна и погледна Арлен.
– Заведи нашия гост в банята – нареди тя, – и не му давай да излиза преди да е станало ясно какъв е истинският цвят на кожата му.
Тя се засмя и се изнесе от стаята.
Арлен, който беше свикнал да седи в корито и да се плиска със студена вода, се почувства малко изнервен при вида на дълбоката каменна вана на Рейджън. Той изчака прислужницата, Маргрит, да излее вътре голям чайник гореща вода, за да пречупи хладината. Тя беше висока, както всички в Мливари, с нежни очи и коса с цвят на мед; изпод бонето ù надничаше кичур, който леко загатваше за побеляване. Обърна се с гръб, докато Арлен се съблече и влезе във ваната. Смая се, когато видя зашитите рани на гърба му, и бързо отиде, за да ги огледа.
– Ох! – извика Арлен, когато тя ощипа най-горната му рана.
– Не бъди такъв лигльо – скара му се тя, потърка палец в показалеца си и ги подуши.
Арлен стисна зъби, когато тя повтори упражнението надолу по гърба му.