Арлен се почувства нищожен сред залата за аудиенции на Херцог Юкор Мливарийски. Таванът на помещението, увенчан с купол, беше висок колкото няколко етажа, а по колоните, които обкръжаваха трона, на видно място бяха сложени факли. Върху всяка колона направо в мрамора бяха издълбани защити.
– По-едрите просители – каза тихо Рейджън, като посочи мъжете и жените, които ходеха из стаята. – Обикновено се събират на групички.
Той кимна към многобройна група мъже, които стояха близо до вратата.
– Богати търговци – обясни той. – Пръскат злато с шепи за правото да се навъртат из палата, за да душат за новини или да пипнат някой аристократ, за когото да омъжат дъщеря си.
– А там – кимна той към група стари жени, които стояха пред търговците, – е Съветът на Майките, които чакат да докладват на Юкор за събитията от деня.
По-близо до трона се бяха събрали мъже по сандали и обикновени кафяви одежди, и чакаха с тихо достойнство. Някои от тях говореха шепнешком, докато други записваха всяка тяхна дума.
– Всеки дворец се нуждае от светите си люде – обясни Рейджън.
Накрая посочи към тълпа богато облечени хора, които жужаха около херцога. Обслужваше ги цяла армия от прислужници, отрупани с подноси с храни и напитки.
– Кралски особи – каза Рейджън. – Племенниците на херцога, неговите братовчеди и втори братовчеди от трета степен. Всичките се боричкат за вниманието му и си фантазират какво ли ще стане, ако Юкор опразни трона без наследник. Херцогът ги мрази.
– Защо не ги отпрати? – попита Арлен.
– Защото са кралски особи – отвърна Рейджън, сякаш това обясняваше всичко.
Бяха преполовили пътя до трона на херцога, когато една висока жена се изпречи пред тях. Косата ù беше прибрана назад и увита в кърпа, а мършавото ù лице беше прорязано от толкова дълбоки бръчки, че сякаш по бузите ù бяха издълбани защити. Вървеше с извисено достойнство, но отпуснатата кожа под брадичката ù се тресеше по собствена инициатива. В присъствието ù се долавяше нещо от Силия. Жена, свикнала да дава нареждания, които се изпълняват безпрекословно. Погледна надолу към Арлен и вдъхна въздух така, сякаш току-що бе надушила купчина тор. Погледът ù прескочи върху Рейджън.
– Управителката на кралския дворец, Джоун – промърмори Рейджън, докато все още бяха прекалено далеч за да ги чуе. – Майка, кралска особа и осмо поколение ядрон. Върви напред заедно с мен и спирай само ако и аз спра, че като нищо ще те прати да чакаш в конюшнята, докато аз разговарям с херцога.
– Пажът ви ще трябва да изчака в залата, вестоносецо – каза Джоун и застана пред тях.
– Той не ми е паж – отвърна Рейджън и продължи напред.
Арлен го последва със същото темпо и на управителката ù се наложи да пожертва достойнството си, за да се отстрани от пътя им.
– Негово Височество няма време за всяко бездомно дете от улицата, Рейджън! – изсъска тя, докато поддържаше бързата крачка на вестоносеца. – Кой е той?
Рейджън спря и Арлен спря заедно с него. Обърна се, изгледа свирепо жената и се надвеси над нея. Майка Джоун може и да беше висока, но Рейджън беше по-висок, а на килограми – поне три пъти по-голям. Неприкритата застрашителност на присъствието му я накара неволно да се свие.
– Той е този, когото съм избрал да доведа – процеди вестоносецът през зъби.
Подхвърли към Джоун чанта, пълна с писма, и тя инстинктивно я улови. В мига, в който го направи, търговците и майките от Съвета се натълпиха около нея, наред с прислужниците на пастирите.
Кралските особи забелязаха суматохата и отправиха коментари и знаци към тези около тях. Изведнъж половината от свитата им се откъсна и Арлен осъзна, че това са били просто добре облечени слуги. Кралските особи се държаха така, сякаш не се случваше нищо важно, но слугите им се блъскаха здраво като всички останали, за да се доберат до чантата.
Джоун предаде писмата на свой прислужник и побърза към трона, за да съобщи за пристигането на Рейджън, въпреки че нямаше нужда да си прави труда. Явяването му вече бе предизвикало достатъчно вълнения, които нямаше как да останат незабелязани от херцога. Юкор ги наблюдаваше, докато приближаваха.