Хрецогът беше набит мъж в края на петдесетте, с прошарена коса и гъста брада. Носеше зелена туника, току-що лекьосана от мазнината по пръстите му, но пищно бродирана с златен конец, и наметало, подплатено с пухкава кожа. Пръстите му блещукаха от пръстени, а на челото си носеше златен обръч.
– Най-накрая благоволи да ни удостоиш с присъствието си – провикна се херцогът, макар че изглеждаше сякаш говори по-скоро на останалите в залата, отколкото на Рейджън. И наистина, забележката му накара кралските особи да закимат и да зашепнат помежду си, а няколко глави да се вирнат от навалицата около пощата: – Моята работа не беше ли достатъчно наложителна? – попита той.
Рейджън приближи към подиума и пресрещна погледа на херцога със собствения си стоманен поглед.
– Четиридесет и пет дни оттук до Анжие и след това обратно през Потока на Тибит – каза той на висок глас. – Тридесет и седем нощи спах на открито, докато ядроните удряха по защитите ми!
Дори за миг Рейджън не свали очи от херцога, но Арлен знаеше, че и той говори на залата. Повечето от събралите се пребледняха и потрепериха при думите му.
– Шест седмици бях далеч от дома си, Ваше Височество – каза Рейджън и понижи гласа си наполовина, но все още го разнасяше до всички уши. – Нима ви се зловиди, че се изкъпах и вечерях със съпругата си?
Херцогът се поколеба, а очите му зашариха из залата. Накрая се разсмя гръмогласно.
– Разбира се, че не! – извика той. – Един обиден херцог може да стъжни живота на човек, но не и на половина толкова, колкото една обидена съпруга!
Напрежението се разби и дворецът избухна в смях.
– Бих искал да поговоря с вестоносеца си насаме! – нареди херцогът, след като смехът утихна.
Доловиха се мрънканията на тези, които нямаха търпение да разберат новините, но Джоун направи знак на прислужника си да напусне заедно с писмата и това изведе по-голямата част от залата с нея. Кралските особи постояха уж небрежно за момент, докато Джоун не изплющя с ръце. Жестът ги накара да подскочат и те се изнизаха един по един с цялата бързина, която достойнството им позволяваше.
– Остани – промърмори Рейджън на Арлен, като спря на почтително разстояние от трона.
Джоун даде сигнал на стражите, които издърпаха масивните врати и ги затвориха, оставайки вътре. За разлика от мъжете пред портата, тези изглеждаха бдителни и като истински професионалисти. Джоун тръгна, за да застане до своя господар.
– Да не си посмял втори път да направиш това пред моите придворни! – изрева Юкор, когато останалите си тръгнаха.
Вестоносецът направи лек поклон, за да потвърди заповедта, но жестът изглеждаше неискрен дори за Арлен. Момчето изпита страхопочитание. Рейджън беше абсолютно безстрашен.
– Има новини от Потока, Ваше Височество – започна Рейджън.
– Потока? – избухна Юкор. – Какво ме интересува Потока? Какви са известията от Райнбек?
– Изкарали са тежка зима без солта – продължи Рейджън, сякаш херцогът не бе проговорил. – И е имало нападение...
– Нощите да ме вземат, Рейджън! – изкрещя Юкор. – Отговорът на Райнбек може да промени съдбата на Мливари за години напред, затова спести ми списъците на новородените и отчетите за жътвата на някаква си нещастна дупка!
Дъхът на Арлен секна и той солидарно застана зад рамото на Рейджън, който хвана ръката му насърчително. Юкор продължи атаката си.
– Да не са открили злато в Потока на Тибит? – попита той.
– Не, господарю – отвърна Рейджън, – но...
– Да не са превърнали Слънчево пасище във въгледобивна мина?
– Не, господарю.
– Да не са открили бойните защити?
Рейджън поклати глава. – Разбира се, че не...
– Да не би този път да са доставили толкова ориз, че да ми покрият разходите за твоето пътуване дотам? – попита Юкор.
– Не –намръщи се Рейджън.
– Хубаво – каза Юкор и потри ръце, сякаш за да почисти прахта от тях. – Значи няма какво да се занимаваме с Потока на Тибит още година и половина.
– Година и половина е прекалено дълго – осмели се Рейджън да упорства. – Населението се нуждае...
– Тогава иди безплатно – пресече го херцогът, – за да мога да си го позволя.
Когато Рейджън не отговори веднага, Юкор се ухили широко със съзнанието, че е победил в спора.
– Какво отговориха от Анжие? – настоя да узнае той.
– Имам писмо от херцог Райнбек – въздъхна Рейджън и посегна в сакото си. Извади тънка тубичка, запечатана с восък, но херцогът му махна нетърпеливо.
– Просто ми кажи, Рейджън! Да или не?
Очите на Рейджън се свиха.
– Не, господарю – каза той. – Отговорът му е не. Последните две пратки са били изгубени, заедно с по-голямата част от хората. Херцог Райнбек не можел да си позволи да изпрати нова. Хората му не смогват да секат дърва по-бързо, а той се нуждае от дървесината повече, отколкото от солта.