– ... го прибираме и точка! – чу Елиса да казва. – И без това работата на вестоносеца не е за малко дете!
– Но той иска точно това – настоя Рейджън.
Елиса изсумтя.
– Като го предадеш на някой друг, няма да облекчиш вината си, че си го довел в Мливари, след като е трябвало да го върнеш у дома.
– Демонска тор – каза Рейджън рязко. – Ти просто искаш да си дундуркаш някого ден и нощ.
– Не смей да ми прехвърляш вината! – изсъска Елиса. – Ти си решил да не връщаш Арлен обратно в Потока на Тибит, а това значи, че ти си поел отговорността за него! Време е да си признаеш това и да спреш да търсиш човек, който да го гледа.
Арлен се напрегна да чуе повече, но отговор от Рейджън дълго време не се появи. Искаше да слезе и да се намеси в разговора. Знаеше, че Елиса му мислеше доброто, но вече му беше омръзнало възрастните да вземат решения за живота му вместо него.
– Хубаво – каза Рейджън най-накрая. – Ами ако го изпратя при Коб? Той няма да поощрява момчето да стане вестоносец. Ще платя цялата такса и ще можем редовно да посещаваме работилницата, за да го наглеждаме.
– Мисля, че това е чудесна идея – съгласи се Елиса, а заядливостта се беше изпарила от гласа ù. – Но няма причина Арлен да не остане тук, вместо да спи на корава скамейка в някаква си разхвърляна работилница.
– Чиракуването не е направено за да му бъде удобно – каза Рейджън. – Ще му се наложи да бъде там от изгрев до залез, ако иска да се изучи на защитите, а ако преследва докрай плановете си да стане вестоносец, това обучение ще му дойде много добре.
– Хубаво – намръщи се Елиса, но миг по-късно гласът ù омекна. – Сега ела да сложиш бебе в корема ми – прошепна тя.
Арлен побърза към стаята си.
Както винаги, очите на Арлен се отвориха преди изгрев, но за момент си помисли, че все още спи и се носи на облак. После се сети къде се намира и се изтегна, а под себе си усещаше възхитителната мекота на пуха, натъпкан в матрака и възглавницата, както и топлината на дебелия юрган. От огъня в камината беше останала само жарава.
Идеята да остане в леглото силно го изкушаваше, но пикочният му мехур му помогна, като го застави да се измъкне от меката прегръдка. Плъзна се на студения под и извади гърнетата изпод леглото, както му беше казала Маргрит. Уринира в едното, изходи се в другото, а после остави и двете пред вратата, за да ги отнесат и използват в градината. Почвата в Мливари беше камениста и населението му не хвърляше нищо на вятъра.
Арлен отиде до прозореца. Миналата нощ се бе взирал в него, докато клепачите не му натежаха, но все още се чувстваше запленен от стъклото. На вид там сякаш нямаше нищо, но на допир то беше здраво и непоклатимо, като защитна мрежа. Прокара пръст по стъклото и нарисува черта в утринната кондензация. Спомни си защитите от преносимия кръг на Рейджън и превърна линията в един от символите. Изписа няколко други, а после задиша в стъклото за да замъгли очертанията и да започне наново.
Щом привърши, се облече и слезе на долния етаж, където намери Рейджън да отпива от чая си до един от прозорците и да наблюдава изгряващото над планините слънце.
– Рано си станал – отбеляза Рейджън с усмивка. – Ще излезе вестоносец от тебе – каза той и Арлен се изпълни с гордост.
– Днес ще те запозная с един мой приятел – каза Рейджън. – Защитник. Той ме обучи, когато бях на твоята възраст и сега се нуждае от чирак.
– Не мога ли просто да стана твой чирак? – попита Арлен с надежда. – Ще се трудя усърдно.
Рейджън се засмя.
– Не се съмнявам – каза той, – но аз съм лош учител и прекарвам повече време вън от града, отколкото в него. Ще научиш много от Коб. Бил е вестоносец още преди да се родя.
Арлен се оживи от това.
– Кога ще се запозная с него? – попита той.
– Слънцето е изгряло – отвърна Рейджън. – Нищо не ни спира да отидем веднага след закуска.
Малко по-късно Елиса се присъедини към тях в трапезарията. Прислужниците на Рейджън отрупаха гигантска маса с бекон, шунка, хляб, намазан с мед, яйца, картофи и едри печени ябълки. Арлен излапа закуската си набързо, нетърпелив да тръгне из града. Когато приключи, остана на масата да зяпа Рейджън, докато яде. Той обаче не му обърна никакво внимание и продължи да дъвче с влудяваща мудност, докато Арлен се въртеше на мястото си.
Най-накрая вестоносецът остави вилицата и избърса устата си.
– Ох, добре – каза той и стана. – Можем да тръгваме.
Арлен засия и скочи от мястото си.
– Не бързайте толкова – каза Елиса и двамата мъже спряха на място. Арлен не беше готов за чувствата, които тези думи пробудиха в него, ехо от майка му, и преглътна изблика на емоции.