– Никъде няма да ходите, преди да дойде шивачът, за да вземе мярка на Арлен – каза тя.
– Защо? – попита Арлен. – Маргрит изпра дрехите ми и закърпи скъсаното.
– Оценявам загрижеността ти, любов моя – каза Рейджън в защита на Арлен, – но едва ли има нужда да бързаме с новите дрехи, след като беседата с херцога вече мина.
– Това не подлежи на обсъждане – уведоми ги Елиса и се изправи от стола си. – Няма да позволя гост в нашата къща да се размотава наоколо като някой просяк.
Вестоносецът забеляза положението на веждите на съпругата си и въздъхна.
– Остави, Арлен – посъветва го той тихичко. – Явно никъде няма да ходим, преди да остане доволна.
Шивачът пристигна малко по-късно, дребен човек с чевръсти пръсти, който проучи всеки саниметър от Арлен с възлестите си конци и внимателно записа данните с тебешир върху една дъсчица. Когато привърши, проведе оживен разговор с Лейди Елиса, поклони се и излезе.
Елиса се понесе към Арлен и се наведе, за да е на една височина лицето ù с неговото.
– Не беше толкова страшно, нали? – попита тя, пооправи му ризата и отмести косата от лицето му. – Сега вече можеш да изтичаш с Рейджън, за да видите майстор Коб.
Тя го погали по бузата с хладната си, мека ръка и за момент той се отпусна в познатия допир, но след това рязко се отдръпна с разширени очи.
Рейджън забеляза погледа му, както и нараненото изражение на жена си, когато Арлен заотстъпва назад от нея сякаш беше демон.
– Мисля, че преди малко нарани чувствата на Елиса, Арлен – каза Рейджън, когато излязоха от двора.
– Тя не ми е майка – каза Арлен, като потискаше вината си.
– Липсва ли ти? – попита Рейджън. – Майка ти, имам предвид.
– Да – отвърна Арлен тихо.
Рейджън кимна и не каза нищо повече, за което Арлен му беше благодарен. Повървяха мълчаливо и странностите на Мливари бързо отвлякоха вниманието му от случката. Миризмата от торните каручки се носеше навсякъде, докато събирачите вървяха от къща на къща и прибираха нощните отпадъци.
– Пф! – каза Арлен, запушил нос. – Целият град смърди по-лошо от обор! Как издържате?
– Така е най-вече сутрин, докато минават събирачите – отвърна Рейджън. – Свиква се. Някога сме имали канали, тунели, които минават под всяка къща и отнасят отпадъците, но са ги запечатали преди векове, защото ядроните са ги използвали, за да проникват в града.
– Не можете ли просто да изкопаете тоалетни ями? – попита Арлен.
– Мливарийската почва е камениста – каза Рейджън. – Тези, които нямат частни дворове за торене, са задължени да предават изпражненията си на събирачите за Градините на Херцога. Такъв е законът.
– Този закон смърди – каза Арлен.
Рейджън се засмя.
– Може би – отвърна той. – Но ни храни и движи икономиката. Ако видиш каква къща е вдигнал шефът на гилдията на събирачите, моята ще ти се стори като като барака.
– Сигурен съм, че твоята мирише по-добре – каза Арлен и Рейджън отново се разсмя.
Накрая те свиха при един ъгъл и спряха пред малка, но солидна работилница. Около прозорците ù бяха издълбани изкусни защити, чиято плетеница достигаше до навеса и рамката на вратата. Арлен оцени прецизността на тези защити. Който и да ги беше направил, имаше веща ръка.
Влязоха, придружени от звън на камбанки и Арлен се ококори при вида на това, което работилницата съдържаше. Защити във всякаква форма и големина, изработени от най-различни материали, изпълваха стаята.
– Изчакай тук – каза Рейджън и тръгна през помещението, за да говори с един мъж, който седеше зад тезгяха. Арлен почти не му обърна внимание, тъй като разглеждаше стаята. Прокарваше пръсти по защити, втъкани в стенни килими, издълбани в гладки речни камъни и изляти от метал. Имаше инкрустирани стълбове за нивите и преносим кръг като този на Рейджън. Арлен се опита да запамети защитите, които вижда, но те просто бяха прекалено много.
– Арлен, ела насам! – провикна се Рейджън след няколко минути.
Арлен се сепна и се втурна към него.
– Това е майстор Коб – каза Рейджън и махна с ръка към един мъж около шесдесетте, за да го представи. Нисък за мливариец, той имаше вид на здравеняк, понатрупал килограми с годините. Гъста побеляваща брада, примесена с остатъци от някогашния си черен цвят, покриваше лицето му, а късо-подстриганата му коса оредяваше на темето му. Кожата му беше прорязана от дълбоки бръчки и обветрена, и якото му ръкостискане сякаш погълна ръката на Арлен.