– Той не изглеждаше много героично, когато го срещнах – каза Арлен със съмнение.
– Ти познаваш Кийрън? – попита Джейк, ококорил очи.
– Веднъж дойде до Потока на Тибит – отвърна Арлен. – Той и Рейджън ме намериха на пътя и ме отведоха в Мливари.
– Кийрън те е спасил?
– Рейджън ме спаси – поправи го Арлен. – Кийрън се стряскаше от всяка сянка.
– Да бе, да – каза Джейк. – Мислиш ли, че те помни? Можеш ли да ме запознаеш с него след представлението?
– Сигурно – сви рамене Арлен.
Шоуто на Кийрън започна почти по същия начин както в Потока на Тибит. Жонглираше, танцуваше и повдигаше градуса на очакването, преди да разкаже на децата историята на Завръщането, прекъсвайки я от време на време с пантомими, предни и задни салта.
– Изпей песента! – извика Джейк.
Другите в тълпата подхванаха призива и започнаха да молят Кийрън да пее. Известно време той сякаш не ги забелязваше, докато апелът не забумтя, придружен от тропането на крака. Най-накрая той се засмя, поклони се и взе лютнята си, а в тълпата избухнаха аплодисменти.
Той направи знак и Арлен видя как чираците тръгнаха с шапки между тълпата, за да събират дарения. Хората даваха щедри суми, нетърпеливи да чуят песента на Кийрън. Най-накрая той подхвана:
Нощта беше мрачна,
земята бе здрачна,
подслонът бе много далече.
Навяваше вятър
студ право в сърцата.
Ядрони прииждаха вече.
“О, помощ” дочухме
от нечий глас чужд
Викът бе на малко дете.
“Изтичай при нас -
аз му викнах завчас –
с нас ще бъдеш добре защитен.”
Но момчето простена,
“Не мога, ранен съм”
и гласът му съвсем изтъня.
Понечих да свърна,
на помощ да тръгна,
вестоносецът лично ме спря.
“Да пукнеш ли, искаш -
попита ме тихо –
там само ще срещнеш смъртта си.
Да помогнеш не можеш,
само твоята кожа,
раздрана, ще плисне кръвта си.”
Ударих го бясно
и копието рязко
изтръгнах от ръцете му аз.
Защити прескочих,
към вика се насочих
и до момчето достигнах тогаз.
“Дръж се смело, юнак -
викнах аз, запъхтян –
Пред ядрона не скланяй глава!
Ако сам не посмееш
път до нас да намериш,
аз защитите ще донеса.”
До него достигнах,
но късно пристигнах,
сред ядрони той бе обграден.
Тогаз разчертах
без страх, със замах,
сто защити навред покрай мен.
Демон зъл с хищен рев
насред мрака дойде
и изправи могъща снага.
И пред стращната мощ
в непрогледната нощ
моето копие бе просто шега.
Рогата му – копия!
Ноктите – куки!
Корубата – твърда и черна!
Лавина от злост,
планина здрава кост,
ме нападна със сила безмерна!
Момчето пищеше,
крака ми държеше,
аз защита последна рисувах!
Магията блесна
и демонът стресна,
живота си с ужас рискувах!
И каже ли някой,
че само зората,
ядроните в пепел превръща,
тази нощ аз научих:
и на друг това се случва.
Едноръкият демон – той също!
Кийрън завърши с превзет поклон, а Арлен стоеше шокиран, докато тълпата се хвърли да ръкопляска. Жонгльорът продължи да се покланя, а по чираците заваля порой от монети.
– Страхотно, а? – попита Джейк.
– Нищо общо с това, което се случи! – възкликна Арлен.
– Баща ми казва, че някакъв еднорък каменен демон напада защитите всяка нощ – каза Джейк. – Търси Кийрън.
– Кийрън дори не беше там! – извика Арлен. – Аз отрязах ръката на този демон!
Джейк изсумтя.
– Нощите да ме вземат, Арлен! Едва ли очакваш, че някой ще повярва на това.
Арлен се намуси, изправи се и завика: „Лъжец! Измамник!” Всички се обърнаха, за да видят кой говори, а Арлен скочи от камъка си и закрачи към Кийрън. Жонгльорът погледна напред и очите му се разшириха, беше го разпознал.
– Арлен? – попита той, а лицето му изведнъж пребледня.
Джейк, който тичаше подир Арлен, спря на място.
– Ти наистина го познаваш – прошепна той.
Кийрън нервно погледна към тълпата.
– Арлен, момчето ми – каза той и разпери ръце, – ела, нека обсъдим това насаме.
Арлен не му обърна никакво внимание.
– Не ти отряза ръката на демона! – изкрещя той така, че всички да го чуят. – Дори не беше там, когато това се случи!
От тълпата се разнесе гневен шепот. Кийрън се огледа страхливо наоколо, докато някой не извика:
– Разкарайте това момче от площада! – и останалите заликуваха.