Арлен поклати глава.
– Те се убиват един друг. Виждал съм го.
– Те са магически, Арлен. Могат да си причинят един на друг това, което никое оръжие на смъртен не може.
– Слънцето ги убива – каза Арлен.
– Слънцето е сила, отвъд теб и мен – отвърна Коб. – Ние сме просто защитници.
Те завиха по улицата и зяпнаха. Пред тях на улицата беше проснат изкормен труп, а кръвта му боядисваше камъните в червено. Части от него все още димяха. Острата смрад на изгоряла кожа изпълваше въздуха.
– Просяк – каза Арлен, като забеляза дрипите му. – Какво ли е правил навън посред нощ?
– Двама просяци – поправи го Коб, покрил с кърпа носа и устата си, и посочи друг, разкъсан наблизо. – Сигурно са ги отпратили от приюта.
– Нима могат да правят това? – попита Арлен. – Мислех си, че обществените приюти са длъжни да прибират всички.
– Само докато не се напълнят – каза Коб. – Тези места и без това не са голямо убежище. Хората там се сбиват за храна и дрехи, когато пазачите ги заключат за през нощта, а на жените причиняват и по-лоши неща. Много от тях предпочитат риска да останат на улицата.
– Защо някой не направи нещо по въпроса? – попита Арлен.
– Всички са съгласни, че има проблем – каза Коб. – Но гражданите казват, че това е проблем на херцога, а херцога не вижда смисъл да защитава онези, които не допринасят за града.
– Значи, по-добре да дадеш на стражите да се приберат по домовете си за през нощта и да оставиш на ядроните да разрешат проблема – изръмжа Арлен.
Коб нямаше какво да отговори, освен да тръсне юздите, неърпелив да се махне от улиците.
***
Два дни по-късно целият град беше събран на главния площад. Беше издигнато бесило и под него стоеше защитникът Макс, който бе на смяна в нощта на пробива.
Самият Юкор не присъстваше, но Джоун прочете указа:
– В името на херцог Юкор, Светлина на Планините и Владетел на Мливари, ти си признат за виновен в неизпълнение на дълга си, допускайки пробив в защитената стена. Осем защитници, двама вестоносци, три билкарки, тридесет и седем стражи и осемнадесет граждани платиха цената на твоята некомпетентност.
– Все едно, ако защитниците станат девет, нещата ще се оправят – промърмори Коб.
Освирквания и съскане се надигнаха от тълпата, и към защитника, който стоеше с наведена глава, полетяха боклуци.
– Присъдата е смърт – обяви Джоун, няколко мъже с качулки хванаха ръцете на Макс и го отведоха до въжето. Сложиха примката на врата му.
Висок, широкоплещест пастир с буйна черна брада и тежка роба отиде при него и нарисува защита на челото му.
– Нека Създателят да прости грешката ти – каза напевно светият мъж – и дари всички ни с чистота на сърцата и делата, за да спрем Нашествието и да бъдем Избавени.
Той се отдръпна настрана и капакът падна. Тълпата заликува, когато въжето се опъна.
– Глупаци – изплю се Коб. – Един човек по-малко, който да се бори със следващия пробив.
– Какво имаше предвид? – попита Арлен. – За Нашествието и Избавлението?
– Просто глупости за да вкарват в ред тълпата – каза Коб. – Най-добре ще е да не си пълниш главата с тези неща.
Дванадесета глава
Библиотека
321 СЗ
Арлен вървеше развълнуван зад Коб, когато приближиха грамадната каменна сграда. Беше седмиден и в друг случай би се подразнил да пропусне тренировката си по бой с копие и уроците по езда, но днес го очакваше удоволствие, прекалено хубаво, за да бъде пропуснато: за пръв път щеше да посети Библиотеката на херцога.
Откакто той и Коб започнаха да търгуват със защити, бизнесът на майстора му бе навлязъл в огромен подем, тъй като запълни ниша, от която градът отдавна се нуждаеше. Тяхната лична библиотека от гримоари бързо беше станала най-голямата в Мливари, а може би и в света. В същото време мълвата за тяхната роля при запушването на пробива се беше разнесла и понеже кралските особи не пропускаха нищо покрай ушите си, веднага пожелаха услугите им.
Работата с кралските особи изискваше много нерви, защото им хрумваха абсурдни идеи и искаха да се слагат защити там, където не им е мястото. Коб удвои и утрои цените си, но без особен резултат. Обезопасяването на имението лично от майстор Коб, защитникът – това беше символ на престиж.