- Майката на Йън ли е от рода Ноубъл или баща му?
По лицето на мисис Хансън премина сянка.
- Майка му. Хелън беше единственото дете на графа и графинята.
- Тя да не би да е... - Франческа деликатно замълча, а мисис Хансън кимна натъжено.
- Покойница е, да. Почина много млада. Трагедия.
- А баща му?
Мисис Хансън не отговори веднага. Като че ли вътрешно се разкъсваше.
- Не съм сигурна, че е редно да говоря за тези неща.
Франческа се изчерви.
- О, разбира се. Съжалявам, не исках да любопитствам...
- Не мисля, че бяхте нетактична - успокои я мисис Хансън и потупа ръката й на плота. - Просто се боя, че въпреки цялата си слава и богатство Йън има много тъжна семейна история. Майка му беше доста непокорна като млада... необуздана, бих казала. Семейство Ноубъл не можеха да се справят с нея - продължи мисис Хансън с многозначителен поглед. - Избяга от къщи малко преди да навърши двайсет, и десет години никой нищичко не чу за нея. Родителите й се тревожеха, че е умряла, но нямаше доказателство и за това. Не спираха да я търсят. Бяха черни дни в дома на Стратъм. - При този спомен на лицето й се изписа болка. - Лордът и милейди отчаяно се опитваха да я намерят.
- Мога да си представя.
Мисис Хансън кимна.
- Беше ужасно, ужасно време. И положението не се подобри кой знае колко, когато най-сетне я откриха да живее в някаква дупка в Северна Франция, почти единайсет години след изчезването й. Не беше на себе си. Болна. Умопомрачена. Никой не знаеше какво й се е случило. И Йън до нея: на десет години, с вид на деветдесетгодишен.
Гласът на мисис Хансън звучеше сподавено от мъка. Франческа скочи от стола.
- Много съжалявам. Не исках да ви разстройвам - каза тя, а в главата й се преплитаха любопитство и искрено съжаление към милата икономка. Намери кутия с кърпички и й я подаде.
- Всичко е наред. Аз съм просто една стара глупачка - измърмори мисис Хансън и си взе кърпичка. - Повечето хора биха казали, че Ноубъл са ми просто работодатели, но за мен те са единственото ми семейство. - Тя се изсекна и попи бузите си.
- Мисис Хансън. Какво има?
Строгият мъжки глас накара Франческа да подскочи и да се обърне. Йън стоеше на вратата на кухнята.
Мисис Хансън се огледа виновно.
- Йън, подранил си.
- Добре ли сте? - попита той разтревожено.
Франческа осъзна, че не само мисис Хансън смята Ноубъл за свое семейство.
- Добре съм. Моля те, не ми обръщай внимание - каза тя, като се засмя безгрижно и изхвърли кърпичката. - Нали знаеш колко сълзливи стават старите жени.
- Никога не съм ви виждал сълзлива.
Погледът му се спря на Франческа.
- Може ли да поговорим за малко в библиотеката?
- Разбира се. - Тя вирна брадичка, като се постара да не потрепери от изпепеляващия му поглед.
Минута по-късно тя се обърна притеснено, като чу Йън да затваря тежката врата от орех зад гърба си. Той се приближи към нея с плавната, грациозна стъпка на хищник. Защо вечно й хрумва да сравнява този изискан, сдържан мъж с диви създания?
- Какво каза на мисис Хансън? - поиска да знае той.
Макар да го очакваше, Франческа настръхна от обвинителната нотка в гласа му.
- Нищо не съм й казала! Просто си говорехме.
Очите му я прогаряха.
- За семейството ми.
Тя трудно сдържа въздишката на облекчение. Той очевидно бе чул само последните реплики и не беше разбрал какво й е разказала мисис Хансън за майка му. И за него. По някаква причина беше сигурна, че ще го види далеч не толкова сдържан, ако разбере, че мисис Хансън си е развързала езика точно на тази тема.
- Да - призна тя, като изправи рамене и го погледна в очите, макар да й костваше голямо усилие. Понякога тези ангелски очи приличаха по-скоро на очи на отмъстителен ангел. Тя скръсти ръце под гърдите си. - Попитах я за баба ви и дядо ви.
- И това я разплака? - попита той с глас, наситен със сарказъм.
- Не знам какво точно я разплака - сопна се тя. - Не съм любопитствала, Йън. Просто си приказвахме, водехме учтив разговор. Трябва някой път да опиташ.
- Ако те интересува нещо за семейството ми, бих предпочел да питаш мен.
- О, разбира се, а ти без съмнение ще ми разкажеш всички подробности - парира тя със същия сарказъм.
На бузата му подскочи едно мускулче. Той се отправи отривисто към масивното, лъскаво бюро. Взе малка бронзова статуетка на кон и се заигра с нея. Франческа се замисли със смесица от раздразнение и тревога какво би искал да направи с ръцете си, освен да я удуши. Йън стоеше е гръб към нея и тя за пръв път имаше възможност да го разгледа внимателно. Беше облечен в безупречно скроени панталони, официална бяла риза и синя вратовръзка, която отиваше на очите му. Тъй като в офиса си винаги носеше костюм, предположи, че е свалил сакото. Колосаната риза идеално прилягаше на широките му рамене. Панталоните му се спускаха по тесните бедра и стройните, дълги крака, очертавайки елегантната им, сурова мъжественост. Той наистина е красив мъжкар, помисли си тя с негодувание.