- Просто ще отида да му кажа, че си тук. Както споменах, той остана много впечатлен от картината ти. Избра я без колебание пред другите двама финалисти - продължи Лин.
Имаше предвид конкурса, който Франческа беше спечелила. Победителят щеше да получи престижната поръчка за картина за централното място в голямото фоайе на новия чикагски небостъргач на Ноубъл, в който се намираха. Приемът в чест на Франческа се провеждаше в ресторант на име „Фюжън“ - модерно, скъпо заведение в самата сграда. Най-важното за Франческа обаче беше наградата от сто хиляди долара, от които определено се нуждаеше като студентка, която едва свързва двата края през втората година на магистратурата си по изящни изкуства.
Лин мигновено призова като с вълшебна пръчица млада афроамериканка на име Зоуи Чарън, която да си говори с Франческа в нейно отсъствие.
- Приятно ми е - каза Зоуи с усмивка, мечта за всеки ортодонт, и подаде ръка на Франческа. - Поздравления за поръчката. Помислете си само: всеки път, когато идвам на работа, ще виждам вашата картина.
Франческа отново изпита познатото болезнено смущение от облеклото си, като го сравни с костюма на Зоуи. Лин, Зоуи и практически всички гости на приема в нейна чест бяха издокарани елегантно и изискано. Откъде да знае, че нейният бохемски шикозен стил няма да се впише на коктейла на Ноубъл? И откъде да знае, че в нейния тип бохемски шикозен стил няма нищо шикозно?
Научи, че Зоуи е помощник-мениджър в „Ноубъл Енлърпрайзис“, а отделът й се казва „Имаджитроникс“. Какво, по дяволите, е това, чудеше се разсеяно Франческа, докато кимаше учтиво, а погледът й периодично се стрелкаше към предната част на ресторанта.
Извивката на устните на Ноубъл леко се смекчи, когато Лин стигна до него и го заговори. Няколко секунди по-късно на лицето му се изписа отсъстващо отегчение. Той си погледна часовника и поклати глава. Очевидно нямаше желание да изпълнява ритуала на запознанство с един от многото ползватели на продиктуваните му от филантропия усилия; не че Франческа имаше особено желание да се запознава с него. Този коктейл в нейна чест беше един от най-досадните ангажименти, съпътстващи възлагането на поръчката.
След като се убеди, че притеснението й от срещата с Ноубъл е било напразно, тя се обърна към Зоуи и се усмихна широко, твърдо решена да се забавлява.
- Е, какво му има на Йън Ноубъл?
Зоуи зяпна изненадана от прямия й въпрос и погледна към него.
- Какво му има ли? Та той е бог.
Франческа се подсмихна.
- Сдържаността май не е от силните ви страни.
Зоуи избухна в смях. Франческа също се засмя. За миг те се превърнаха просто в две млади жени, които се кискат по адрес на красавеца на партито. Какъвто Йън Ноубъл безспорно беше, Франческа трябваше да признае това. Какво ти „на партито“. Той беше най-въздействащият мъж, когото изобщо бе виждала.
Смехът й секна, като видя изражението на Зоуи. Обърна се. Ноубъл гледаше право към нея. Почувства как коремът й се свива в нарастваща топка от горещо, тежко усещане. Не успя дори да си поеме дъх. Той вече вървеше през залата към нея, оставил изненаданата Лин зад гърба си.
Франческа изпита нелеп порив да избяга.
- О... той идва насам... Лин сигурно му е казала коя сте.
Зоуи звучеше толкова слисана и неподготвена, колкото Франческа се чувстваше. И все пак афроамериканката имаше по-голям опит в изкуството на изисканото общуване. Когато Ноубъл стигна при тях, кикотът беше безследно изчезнал и пред него застана една сдържана, красива жена.
- Добър вечер, мистър Ноубъл.
Очите му, кобалтовосини и пронизващи, за миг се стрелнаха към Франческа. Тя успя да си поеме малко въздух в кратката пауза.
- Зоуи, нали не греша? - попита той.
- Да, сър - потвърди тя, без да може да скрие задоволството си от факта, че Ноубъл е запомнил името й. - Работя в „Имаджитроникс“. Позволете да ви представя Франческа Арно - художничката, която определихте за победител в конкурса „Поглед в далечината“.
Той стисна ръката й.
- Приятно ми е, мис Арно.
Франческа само кимна. Не беше в състояние дори да продума. Мозъкът й беше временно претоварен от външността му, от топлината на ръката му, обгърнала нейната, от звученето на тихия му глас с британски акцент. Кожата му изглеждаше бледа на фона на тъмната коса със стилна, къса прическа и сивия костюм. Тъмният ангел. Думите сами изникнаха в съзнанието й.
- Не мога да опиша колко съм впечатлен от работата ви каза той. Без усмивка. Без мекота в гласа, макар в погледа му да проблясваше остро любопитство.
Тя преглътна смутено.
- Благодаря.
Той бавно пусна ръката й, като кожата му се плъзна по нейната. Мина един кошмарен миг на мълчание, през който гой просто я наблюдаваше. Тя се стегна и изправи гръб.