- Ти никога не си била с мъж. Така ли е?
Свистящият й дъх секна. Това не беше въпрос, а обвинение.
- Не - отвърна тя и отново се задъха. Защо я гледаше така? - Казах ти.
В очите му проблесна ярост.
- Кога точно си ми казала, че си девствена, Франческа? Защото искрено се съмнявам, че бих пропуснал подобно нещо - изръмжа той.
- На вратата, преди да влезем в стаята тази вечер - отвърна тя, като посочи глупаво към вратата на спалнята му. - Попита ме дали съм го правила и аз казах...
- Имах предвид дали си позволявала мъж да те наказва. Да доминира. Не да те чука - процеди разярено той. После рязко стана и закрачи напред-назад пред камината, като прокарваше пръсти през късата си коса. Изглеждаше малко не на себе си.
- Йън, какво...
- Знаех си, че това е грешка - промърмори той горчиво. - Кого си мислех, че заблуждавам?
Устните й се разтвориха от потрес, когато осъзна какво става. Той мислеше, че това е било грешка? И я отблъскваше? Сега? Още пресните образи и усещания обстрелваха съзнанието й и го изпълваха със спомени за дивото й поведение, за необузданата й страст и желание.
В този миг тя за втори път научи един урок от детството: урок, който трябваше да си спомни по-рано тази вечер. Нищо не носи по-голям срам от това да изразиш нуждите си, да станеш уязвим, а после да захвърлят в лицето ти тази чиста, искрена емоция, все едно е някакъв боклук.
Със заслепени от сълзи очи тя се пресегна към кашмиреното одеяло в края на дивана. Уви го около голото си тяло и се изправи. Йън се сепна, като я видя.
- Какво правиш? - излая той.
- Тръгвам си - отвърна тя и се запъти към банята.
- Франческа, веднага спри - заповяда той с тих, заплашителен глас.
Тя се спря и го погледна. Задушаваше се от болка и ярост.
- Току-що изгуби правото да ми нареждаш - проскърца тя.
Йън пребледня.
Франческа се обърна тъкмо навреме, за да не му позволи да зърне сълзите, събрани в очите й. Йън Ноубъл бе видял достатъчно от нейната уязвимост за една вечер.
Повече от достатъчно за цял живот.
Трета част
Защото ме обсебваш
Пета глава
Два дни по-късно Йън гледаше през прозореца на лимузината си как Джейкъб Суарес завива по улица с красиви тухлени къщи. Бяха му казали, че Дейвид Фейнстийн е наследил жилището в богаташкия квартал Уикър Парк от починалите си родители, Джулия и Силвестър, но че би могъл да си го позволи и сам. Галерията му процъфтяваше. Очевидно съквартирантът на Франческа имаше отличен вкус и добър бизнес нюх, както и фини, изискани маниери, които допадаха на много от богатите познавачи на изкуството.
Освен това Йън научи - с облекчение, трябва да се признае, - че Дейвид, или Дейви, както го наричаше Франческа, е гей. Не че сексуалните предпочитания на съквартирантите й го интересуват, помисли си той, когато Джейкъб спря. Онази вечер лично се бе уверил, че те не докосват нищо, което не бива.
Също така лично се бе уверил, че той докосва неща, които не бива, а последствието от това беше навъсената физиономия, с която слезе, когато шофьорът отвори вратата.
Образът на потресеното лице на Франческа, когато си тръгна онази вечер, за хиляден път прогори съзнанието му. Беше я наблюдавал, преливащ от гняв вътрешно, как напуска апартамента му. Искаше му се да я спре, но съсредоточеното изражение на упорство върху красивото й лице подсказваше, че няма да го послуша в този момент. Беше бесен на нея, че е поставила и двамата в това положение; беше бесен и на себе си, задето вижда само това, което му изнася. Да, беше разбрал, че е невинна, но не и в такава степен. И знаеше, че е най-разумно да я пусне да си върви. Завинаги.
Но ето че беше тук.
Почука на тъмнозелената дървена врата със странно чувство на примирена решителност. Откъде се взе тази странна мания? Имаше ли нещо общо е факта, че без да знае, Франческа го бе нарисувала на картината си преди години? Беше го уловила само за миг, но обезпокоително точно.
Искаше едновременно да я накаже и да я обладае заради невинното й нахлуване в живота му.
От мисис Хансън разбра, че Франческа не е идвала да рисува. Обстоятелството, че избягваше жилището му, го ядосваше, макар и ирационално, но логиката не смекчаваше емоциите. Почука още веднъж на вратата, без да е решил окончателно дали иска да се извини и да я увери, че повече няма да я притеснява е вниманието си, или на всяка цена да я убеди да му позволи отново да я докосне.
Търканията на това непривично раздвоение така го бяха напрегнали и разстроили, че дори Лин, която обикновено действаше успокоително на лошите му настроения, го избягваше като ураган от пета степен.