Входната врата се отвори и среден на ръст мъж е кестенява коса, младолик за своите двайсет и осем години, поздрави сериозно. Явно скоро се беше прибрал от галерията, защото беше облечен за работа в тъмносив костюм.
- Идвам при Франческа - съобщи Йън.
Дейви хвърли неспокоен поглед към вътрешността на дома си, но кимна и отстъпи назад, за да влезе гостът. Заведе го в стилно обзаведена дневна.
- Седнете. Ще проверя дали си е вкъщи.
Йън кимна, разкопча си сакото и седна. Взе разсеяно някакъв каталог от възглавницата до себе си, заслушан в звуците на голямата къща, без да чува стъпки по стълбите. Страниците на каталога бяха прегънати, като че някой наскоро го е разглеждал. Беше списък с картини, които предстоеше да излязат на търг в местна аукционна къща.
След минута Дейви се върна в дневната. Йън вдигна поглед и остави каталога настрани.
- Казва, че е заета - предаде Дейви с известно неудобство.
Йън бавно кимна. Точно това беше очаквал.
- Бихте ли ми направили услугата да й кажете, че ще я чакам, докато се освободи?
Адамовата ябълка на Дейви изпъкна, когато преглътна. Излезе отново, без да отговори, но след минута се върна отново сам и с извинителна гримаса. Йън се усмихна и стана.
- Не сте виновен - увери го той и му подаде ръка. - Между другото, казвам се Йън Ноубъл. Не се познаваме.
- Дейвид Фейнстийн - отвърна младежът и стисна ръката му.
- Бихте ли почакали заедно с мен?
Дейви изглеждаше малко слисан от намека, че Йън наистина ще остане, но беше твърде учтив, за да възрази, и седна на фотьойла от другата страна на масичката за кафе.
- Разбирам защо е разстроена от мен - каза Йън, като кръстоса крака и отново взе каталога.
- Тя не е разстроена.
Йън вдигна очи.
- Тя е бясна. И наранена. Никога не съм я виждал толкова наранена.
Той замълча и изчака ефектът от жилещите му думи да избледнее. Няколко секунди и двамата не продумаха.
- Не се държах добре с нея - призна Йън накрая.
- В такъв случай трябва да се засрамите. - В тихия глас на Дейви звънтеше гняв.
Йън помнеше, че самият той бе казал нещо подобно на него и двамата му приятели в студиото за татуировки.
- Срамувам се - каза той, заслушан внимателно.
Очите му за миг се затвориха от разкаяние. Спомни си свежестта на Франческа онази вечер, сладостта й. Образът на слабините й се бе загнездил в мозъка му като упорит вирус и колкото повече се мъчеше да се отърве от него, толкова по-ярък ставаше: копринените, розовозлатисти косъмчета между гъвкавите бели бедра, влажните, пълни срамни устни, най-малката и стегната цепка, която бе докосвал. Спомни си как я пляскаше и колко му харесваше... колко й харесваше.
- За съжаление - каза той, - срамът ми не е достатъчен, за да ме държи на разстояние. Започвам да си мисля, че колкото и да е голям, пак не би могъл.
Поразен, Дейви се прокашля и стана.
- Ще отида да видя докъде е стигнала Франческа с... проекта, над който работи.
- Няма смисъл. Тя вече не е тук - измърмори Йън.
Дейви колебливо се спря.
- Какво имате предвид?
- Струва ми се, че преди двайсетина секунди се измъкна през задната врата - каза той, докато прелистваше небрежно страниците на каталога. После го вдигна, възползвайки се от шока на Дейви. - Ваш ли е?
Дейви кимна.
- Предполагам какво сте гледали. Кога я е рисувала Франческа?
Дейви примигна и като че ли дойде на себе си.
- Преди около две години. Миналата година я продадох в галерията си. Зарадвах се, че отново е излязла на пазара. Бих искал да я купя, да я продам на цената, която заслужава, и да дам печалбата на Франческа. - Той се намръщи. - През годините й се наложи да продаде доста картини на практика на безценица. Изтръпвам, като си помисля за какви суми се е разделила с някои от тях, преди да се запознаем. Години наред беше живяла ден за ден, преди да се сприятелим. Може и да не съм успявал да продам творбите й на цената, която смятам, че заслужават, защото все още бе сравнително неизвестна, но поне им взимах повече от необходимото за едно пазаруване в супермаркета. - Дейви кимна към каталога. - Ако успея да докопам тази, убеден съм, че ще я продам на отлична цена. Франческа започва да си създава име сред познавачите. Сигурен съм, че наградата, която получи от вас, и последвалото признание също помогнаха.
Йън стана и закопча сакото си.
- Както и вашата подкрепа. Вие сте неин добър приятел. Бихте ли ми дали визитката си? Искам да поговорим за нещо, но сега закъснявам за среща.
Дейви видимо се поколеба, но все пак бръкна в джоба си с изражението на човек, на когото ще се наложи да признае нещо сериозно на свой близък.