- Радвам се, че имам възможност лично да ви благодаря за възложената поръчка. Тя означава за мен повече, отколкото мога да изразя с думи.
Той сви рамене почти незабележимо и небрежно махна с ръка.
- Вие си я заслужихте - каза, като я погледна в очите. - Или поне ще го направите.
Тя усети пулса си в гърлото, но се надяваше той да не е забелязал.
- Да, заслужих я. Но вие ми дадохте възможност. Точно за това се опитвам да изкажа благодарност. Ако не ми бяхте дали шанс, вероятно нямаше да мога да платя втората година от магистратурата си.
Йън Ноубъл примигна. С периферното си зрение Франческа забеляза как се скова Зоуи. Тя отмести смутено поглед. Дали не бе прозвучала твърде остро?
- Баба ми често казва, че не умея да приемам благодарност - каза той. Гласът му беше по-тих... по-топъл. - Права сте да ме порицаете. Радвам се, че можах да ви дам тази възможност, мис Арно - кимна той. - Зоуи, бихте ли предали нещо на Лин? Реших да отменя вечерята си със Зандър Лагранж. Да я премести в друг ден.
- Разбира се, мистър Ноубъл - отвърна Зоуи и се отдалечи.
- Искате ли да седнем? - попита Йън Ноубъл, като кимна към едно свободно кръгло канапе.
- Разбира се.
Той изчака зад нея, докато тя се настани. Щеше й се да не го бе правил. Чувстваше се тромава и непохватна. Той седна до нея с едно плавно, грациозно движение. Франческа приглади полупрозрачните поли на късата, свободна рокля, украсена с мъниста, която бе купила от магазин за дрехи втора употреба в Уикър Парк. Вечерта в началото на септември се оказа по-хладна, отколкото бе очаквала, когато узна за коктейла. Семплото джинсово яке, което носеше сега, беше единственият възможен избор, като се имаха предвид тънките презрамки на роклята. Помисли си колко ли абсурдно изглежда до безупречно облечения, мъжествен Ноубъл.
Тя се заигра смутено с яката си, после почувства погледа му върху себе си.
- Значи учите втора година магистратура?
- Да. В Института по изкуства.
- Много добро място - отбеляза той, като сложи ръце на масичката и се облегна назад. Очевидно се чувстваше съвсем удобно. Тялото му беше едновременно отпуснато и стегнато като на хищник, който привидно изглежда спокоен, но в следващия миг може да скочи напред. Макар да имаше тънки крака, широките му рамене загатваха впечатляващи мускули под колосаната бяла риза. - Ако правилно си спомням кандидатурата ви, преди това сте учили едновременно изкуство и архитектура в Северозападния университет?
- Да - потвърди Франческа със стаен дъх и откъсна поглед от ръцете му. Бяха елегантни, но и големи, с тъпи връхчета на пръстите, много сръчни наглед. Видът им по някаква причина я смути. Неволно си представи как биха изглеждали върху кожата й... обвити около кръста й...
- Защо?
Тя се сепна от неуместните си мисли и отвърна на погледа му.
- Защо съм учила едновременно изкуство и архитектура ли?
Той кимна.
- Архитектура заради родителите ми, изкуство заради себе си - отвърна тя и сама се учуди от искрения си отговор. Обикновено реагираше на този въпрос с поза на хладно презрение. Защо да избира между талантите си? - И двамата ми родители са архитекти и мечтата на живота им беше да ги последвам професионално.
- Значи сте им подарили половин мечта. Станали сте архитект, но не възнамерявате да работите като такъв.
- Винаги ще си остана архитект.
- Радвам се за това. - Йън Ноубъл вдигна поглед към красивия мъж с расти и светлосиви очи, контрастиращи с тъмната му кожа, който се приближи към масата. Двамата си стиснаха ръцете. - Как върви бизнесът, Люсиен?
- Процъфтява - отвърна Люсиен и изгледа заинтригувано Франческа.
- Мис Арно, това е Люсиен Лено. Той е мениджър на „Фюжън“ и най-прочутият ресторантьор в Европа. Откраднах го от най-изискания ресторант в Париж.
Люсиен завъртя очи, развеселен от това представяне, и се ухили.
- Да се надяваме скоро същото да може да се каже за „Фюжън“. Приятно ми е, мис Арно - добави той с възхитителен френски акцент. - Какво да ви предложа?
Ноубъл я погледна въпросително. Устните му бяха необичайно плътни за суровата му, мъжествена осанка; чувствени, но твърди.
Строги.
Това пък откъде й хрумна?
- За мен нищо, благодаря - каза тя, но сърцето й биеше трескаво.
Какво е това? - попита той, като кимна към полупразната й чаша.
- Обичайното ми питие - газирана вода с лайм.
- Трябва да празнувате, мис Арно. - Акцентът му ли бе причината ушите и шията й да настръхват, когато изричаше името й? Имаше нещо уникално в него. Беше британски, но в част от сричките се промъкваше и някакво друго влияние, което тя не можеше точно да определи. - Донесете ни бутилка „Родерер Брут“ - каза той на Люсиен, който се усмихна, поклони се леко и се отдалечи.