- Благодаря - каза Йън, като взе картичката.
- Франческа е прекрасен човек. Мисля, че... най-добре би било да стоите далеч от нея.
Йън се взря внимателно в притесненото, но решително изражение на Дейви. Този млад човек виждаше с нежните си очи много повече, отколкото би споделил при обичайни обстоятелства с богат клиент. Обзе го горчивина от собствената му непочтеност.
- Несъмнено сте прав - каза той на път към вратата, неспособен да прикрие нотката на примирение в гласа си. - И ако бях по-добър човек, щях да последвам съвета ви.
Ето как стояха сега нещата: тя работеше тайно през нощта, сякаш беше крадец, защото картината я зовеше въпреки нетърпимото положение.
Франческа бързо смесваше цветовете на светлината на малката лампа, която бе сложила на бюрото, за да вижда, отчаяна да улови точния оттенък на среднощния небосвод, преди да се промени. Останалата част от стаята тънеше в тъмнина, благодарение на която виждаше по-добре мрачните блещукащи сгради на фона на кадифеното нощно небе. Изведнъж тя спря и се обърна към затворената врата на ателието в напрегнато очакване. Сърцето й забумтя в ушите в зловещата тишина. Тъмнината сякаш си правеше шеги с очите й, като се сгъстяваше и образуваше сенки в дъното на стаята. Мисис Хансън я бе уверила, че тази вечер ще бъде сама в апартамента. Йън беше в Берлин, а икономката щеше да гостува на своя приятелка в предградията.
Въпреки това Франческа не се бе почувствала сама и за секунда, откакто слезе от асансьора във владенията на Йън.
Възможно ли бе един дом да бъде обитаван от духа на жив човек? Сякаш Йън беше навсякъде в луксозното жилище; присъствието му тежеше върху съзнанието й, върху кожата й, караше я да настръхва като от невидимо докосване.
Глупости, упрекна се тя мислено, докато нанасяше дълги, енергични щрихи по платното. Бяха минали четири нощи, откакто застана гола и уязвима пред него в спалнята му. Той няколко пъти й се беше обаждал, а после онзи смущаващ епизод в дома й, когато тя избяга като глупачка през задната врата. Но не можеше да понесе мисълта да го види отново... страхуваше се.
Страхуваш се какво ще се случи, ако го видиш, ако го чуеш. Страхуваш се да не започнеш да го умоляваш да довърши започнатото онази вечер.
Ръката й замахна върху платното. Никога. Никога нямаше да моли този арогантен задник.
Косъмчетата по ръцете й настръхнаха и тя отново погледна през рамо. Понеже не чу и не забеляза нищо необичайно, вниманието й се върна към картината. Не биваше да идва тук, но трябваше да я завърши. Нямаше да намери покой, ако не го направеше, и то не защото Йън вече й беше платил. Влезеше ли веднъж някоя картина под кожата й, не й даваше мира, докато не я нарисува.
Каза си, че трябва да се съсредоточи. Ала призракът на Йън - собствените й призраци - правеше тази задача неимоверно трудна.
Стоя там като идиотка, докато те биеше с палката, а после легна чисто гола в скута му и го остави да те пляска като дете.
Срам нахлу в съзнанието й. Нима след многото години борба с излишните килограми беше толкова отчаяна някой мъж като Йън да покаже желание към нея, че да бъде готова да жертва достойнството си? Защо иначе бе допуснала това унижение? И колко далеч би стигнала, ако Йън Ноубъл го поиска от нея?
Тези мисли я съсипваха. Тя изливаше мъката си на платното, най-сетне постигнала въжделеното творческо съсредоточаване. Час по-късно остави палитрата и избърса излишната боя от четката си. Разтри рамото си, за да облекчи напрежението от почти непрестанните замахвания с ръка. Приятелите й винаги се изненадваха, когато им кажеше колко изтощителна във физическо отношение може да бъде една голяма картина.
Усети как шията й настръхва и пръстите върху рамото й замряха. Тя се обърна.
Бялата му риза изпъкваше ясно на фона на мрака и останалата част на силуета му. Ръкавите й бяха навити; не носеше сако. Златният му часовник проблясваше в тъмнината. Тя не помръдна; имаше чувството, че сънува.
- Рисуваш, сякаш си обладана от демон.
- А ти звучиш така, сякаш знаеш какво е - отвърна тя сподавено.
- Струва ми се, знаеш, че е така.
В съзнанието й изплува образът на Йън, скитащ се из пустите улици. Тя потисна вълната от състрадание и дълбоко чувство, която споменът предизвика.
Ръката й се отпусна от схванатото рамо и тя се обърна към него.
- Мисис Хансън каза, че тази вечер ще бъдеш в Берлин.
- Повикаха ме обратно по спешност.
Франческа го изгледа безмълвно за миг. В очите му блестяха отраженията на небостъргачите.