- Разбирам - каза тя накрая и се обърна. - В такъв случай си тръгвам.
- Колко дълго възнамеряваш да ме отбягваш?
- Докато си жив! - контрира тя бързо.
Гневната нотка в тона му подейства като клечка кибрит за собствената й ярост и объркване. Понечи да мине покрай него с наведена глава, но той я хвана над лакътя и я спря.
- Пусни ме. - Гласът й прозвуча ядосано, но тя беше повече ужасена от сълзите, напиращи в очите й. Не стига че отново го срещна, но защо му беше да се промъква така, за да я хване неподготвена и уязвима? - Защо просто не ме оставиш на мира?
- Щях да го направя, ако можех, повярвай ми - отвърна той с глас, леден като зимен скреж. Тя се извърна, за да се отскубне, но той я стисна още по-здраво и я придърпа към тялото си. В следващия миг лицето й бе притиснато към твърдите му гърди и колосаната риза, а ръцете му обгръщаха тялото й.
- Съжалявам, Франческа. Наистина.
За миг цялата й воля се стопи и тя отпусна тежестта си върху него, за да поеме силата и топлината му. Съсредоточи се върху усещането за ръката му, галеща косата й. По-късно, когато анализираше моментната си загуба на самообладание, осъзна, че причината е била в тона му. Беше й прозвучал също толкова безпомощен, безнадежден и отчаян, колкото се чувстваше тя самата. В крайна сметка не е лош човек, заключи тя. Не я беше унижил, позволявайки й да зърне истинската страст.
Беше му бясна, защото не я желаеше. Поне не достатъчно, за да пренебрегне неопитността й.
Гърдите й се стегнаха от емоцията. Тя го отблъсна, защото тежестта на потребността й бе твърде голяма. Йън бавно я пусна, без да сваля ръце от нея.
Тя наведе глава и избърса бузите си, отказвайки да вдигне поглед към него.
- Франческа...
- Не казвай нищо повече, моля те.
- Аз не съм мъжът за теб. Искам това да бъде съвсем ясно.
- Правилно. Пределно ясно е.
- Не се интересувам от връзка, каквато момиче е твоята възраст, опит, интелигентност и талант заслужава. Съжалявам.
Сърцето й се сви от болка при тези думи, но тя знаеше, че е прав. Абсурдно би било да мисли другояче. Той не беше за нея. Не беше ли очевидно? Нима Дейви не й го повтаряше непрекъснато през последните дни? Тя впери празен поглед в джоба на ризата му. Копнееше да избяга, копнееше да остане в мрака и прегръдката на Йън. Той я хвана за брадичката и я принуди да вдигне очи към него. Когато най-после го погледна със страх, видя как той леко потръпва. Рязко се отскубна от обятията му, изпълнена с презрение към съжалението му. Той я хвана под лакътя и тя се спря.
- Отвратителен съм, когато става дума за жени. Забравям срещи и уговорки. Държа се грубо. Единственото, върху което наистина се съсредоточавам, е сексът... и да получа своето - каза той пресипнало. Франческа го гледаше шокирано. - За мен работата е всичко. Не мога да изгубя контрол над компанията си. И няма да го направя. Това съм аз.
- Защо тогава си правиш труда да ми казваш всичко това? И защо дойде тази вечер?
Лицето и челюстта му се стегнаха, сякаш едва се сдържа да не каже нещо горчиво.
- Защото не можах да устоя.
Тя се поколеба объркано няколко секунди. Парализиращият спомен от онази нощ отново я връхлетя и избистри мислите й.
- Тогава ще трябва да си намериш друг художник или да преместиш работното ми място.
- Франческа, не си тръгвай отново - каза той със заплашителен тон.
Краката й се подкосиха. Тя с усилие събра достатъчно достойнство, за да излезе през вратата.
Няколко нощи по-късно кухата болка не беше изчезнала, но Франческа беше успяла да я капсулира в ума и духа си. Най-много я болеше, когато телефонът звънеше и виждаше, че е Йън. Да пренебрегва обажданията му, й костваше повече, отколкото можеше да опише с думи.
Много по-леко й бе да не обръща внимание на страданието си в натоварената съботна вечер в „Хай Джинкс“, където работеше като сервитьорка. Беше толкова заета, че нямаше никакво време да мисли за Йън, за картината или за разкаянието си. В два през нощта купонът включи на висока скорост. „Хай Джинкс“ беше популярна последна спирка при обиколка на баровете в Уикър Парк. Най-често там се отбиваха младежи със сериозни професии и студенти от горните курсове. Повечето барове затваряха в два, три или четири, но „Хай Джинкс“ работеше до пет сутринта в неделя, за да обслужва най-всеотдайните гуляйджии. Съботните вечери винаги изтощаваха Франческа и бяха изпитание за търпението й, но тя се стараеше да поема тази смяна при всяка възможност: бакшишите обикновено бяха три пъти повече от това, което изкарваше коя да е друга вечер от седмицата.
Тя остави таблата си на плота и извика поръчката си на Шелдън Хейс - възрастния, често заядлив, а понякога мил като плюшено мече собственик, който беше зад бара тази вечер.