- Трябва да кажеш на Антъни да ги спира на вратата - изкрещя тя, за да надвика силната музика и гълчавата, - пълно е.
Отпи от газираната вода, която си държеше на плота, и се наведе над бара, защото Шелдън й махна, като че ли искаше да й каже нещо важно.
- Искам да изтичаш до ъгъла и да изкупиш всичкия лимонов сок, с който разполагат - извика той. Имаше предвид близкия денонощен магазин. - Този идиот Map док е забравил да включи лимонов сок в доставката, а аз имам стотици поръчки.
Франческа въздъхна. Краката вече я боляха убийствено и нямаше никакво желание да върви пет пресечки пеша. И все пак... щеше да бъде страхотно няколко минути да подиша свежия есенен въздух и тъпанчетата й да си починат от гръмката музика...
Тя кимна и свали престилката си.
- Кажи на Кара да поеме моите маси.
Шелдън кимна, за да й даде знак да не се тревожи, защото той ще се погрижи за всичко. Подаде й няколко двайсетачки от касата и тя си проправи път през тълпата.
На рафта в магазина бяха останали само четири шишенца лимонов сок. Сънливият касиер се надигна и намери още едно в склада. По пътя обратно към „Хай Джинкс“ с покупките в ръце тя забеляза, че тротоарът прелива от хора, които отиват към колите си и спирката на влака. „Откъде идват всичките?“, зачуди се объркано Франческа, докато приближаваше пресечката, на която се намираше „Хай Джинкс“. Спря се на ъгъла, защото видя още няколко десетки души да излизат от бара и вратата да се затваря с трясък зад гърба им.
- Какво става вътре? - попита тя групичка от трима мъже.
- Пожар в складовото помещение - отговори единият с тон, който ясно показваше, че преждевременният край на гуляя поради някакви си съображения за безопасност никак не му допада.
- Какво? - извика Франческа, но те просто я подминаха и продължиха по пътя си.
Тя се втурна разтревожена към бара. Не надушваше дим, не чуваше сирени. Отвори вратата и надникна вътре. Охранителят Антъни не се виждаше никъде.
Никой не се виждаше.
Тя се спря поразена на входа. Барът, който само преди двайсет минути беше претъпкан с клиенти, сега беше празен и тих. Да не се беше озовала в зоната на здрача?
Забеляза някакво движение зад бара. За още по-голямо свое учудване видя Шелдън, който спокойно миеше чаши.
- Какво, по дяволите, става, Шелдън? - попита тя, като се приближи. Той не би могъл да стои така нехайно, ако отзад бушуваше огън.
Шефът й я погледна и остави халбата.
- Чаках да се уверя, че си се върнала безпрепятствено - каза той и подсуши ръцете си с кърпа. - Аз ще отида в офиса. Да ви оставя насаме.
- Но какво...
Вместо обяснение Шелдън посочи зад рамото й. Франческа се обърна и замръзна. На една от масите седеше Йън, прегънал дългите си крака пред себе си. Една голяма преграда го беше скрила от погледа й на влизане. Като го видя, сърцето й както винаги подскочи. Въпреки шока забеляза, че този път е с джинси и леко набола брада. Изобщо не приличаше на себе си - малко немарлив, много опасен... и все пак адски секси. Нима пак бродеше сам из улиците?
Той чакаше спокойно, приковал поглед в нея.
- Иска да поговорите насаме - тихо каза Шелдън зад гърба й. - Явно много иска. Съжалявам, ако ти нямаш желание, но той е от хората, на които такива като мен не могат да откажат.
- На парите му не си могъл да откажеш - измърмори жлъчно Франческа с глас, пропит с тревога и раздразнение. Какво прави той тук? Защо не я остави на мира, за да може да го забрави? Нима наистина си е направил труда да затвори бара, за да говори с нея?
„Никога няма да го забравиш. Кого заблуждаваш?“, помисли си тя горчиво, като се обърна да остави лимоновия сок на бара. Шелдън се намръщи смутено, сякаш казваше: „Какво да направя?“, и се оттегли в кабинета си. Франческа можеше само да гадае какво му е платил Йън, за да разчисти заведението в най-доходоносната си вечер.
Тя бавно извади шишетата с лимонов сок и ги нареди на плота. Косъмчетата на шията й бяха настръхнали от погледа му. Щеше да му се наложи да преглътне факта, че трябва да я чака още няколко секунди. Не можеше да получава на мига каквото си поиска.
„Изпразнил е бара само за да поговори с мен?“
Франческа с мъка заглуши развълнувания глас в главата си. Когато вече не се сещаше какво още да направи, за да отложи срещата, се обърна и бавно се приближи към него.
- На разходка из бедняшките квартали, а? Не е ли малко прекалено, за да ме убедиш, че не презираш обслужването от сервитьорка на коктейли? - каза тя саркастично.