- Радвам се, че ви хванах, момчета - каза тя, докато си наливаше още една чаша кафе, макар да знаеше, че не бива; стомахът й бездруго се свиваше от притеснение, че Йън ще дойде след няколко минути. - Заминавам за няколко дни - осведоми ги тя, като се обърна с лице към тях.
- В Ан Арбър ли отиваш? - поинтересува се Кадън и набучи една подгизнала от сироп гофрета. В Ан Арбър, Мичиган, живееха родителите й.
- Не - отвърна тя, избягвайки любопитния поглед на Дейви.
- Къде тогава? - попита Дейви.
- Хм... в Париж.
Кадън спря да дъвче и примигна. Франческа се сепна от отривистото почукване на входната врата. Остави рязко кафето си на плота и то плисна по ръката й.
- Ще ви обясня, като се върна - увери ги тя и взе кърпа, за да се избърше.
- С Ноубъл ли заминаваш? - изправи се Дейви.
- Да - призна Франческа, чудейки се защо се чувства виновна за това.
- Тогава ми се обади възможно най-скоро.
- Добре. Ще ти звънна утре.
Последният образ, който се запечата в съзнанието й на излизане, беше тревожното изражение на Дейви. А когато той изглеждаше притеснен, обикновено имаше защо.
Дали това не е едно от най-глупавите решения в живота й?
Франческа отвори рязко входната врата и всичките й мисли за Дейви, благоразумието и глупостта се изпариха. Той стоеше на стъпалата с тъмносини панталони, бяла риза с разтворена яка и спортно яке с качулка. Е, макар да изглеждаше, меко казано, съблазнителен, поне нямаше да се различава рязко с нейното облекло с някой от безупречните си костюми.
- Готова ли си? - попита той, като я обходи с поглед от глава до пети.
Тя кимна и се пресегна за чантата и сака си.
- Аз... не знаех какво да облека.
Франческа затвори вратата зад гърба си.
- Не се притеснявай - отвърна Йън и взе сака й. Погледна я през рамо, докато слизаха^ по стълбите. Сърцето й подскочи, когато й хвърли една от редките си усмивки. - Изглеждаш идеално.
Лицето й поруменя от комплимента и тя се зарадва, че той се обърна отново напред. Представи я на шофьора си, Джейкъб Суарес - латиноамериканец на средна възраст с хубава усмивка. Джейкъб пое сака й и го сложи в багажника, а Йън й отвори вратата.
Тя се настани на седалката, напомняща повече на диван, и огледа луксозната вътрешност на елегантната лимузина. Най-много я впечатлиха приятната мекота на седалката и миризмата на кожа, примесена с острото, чисто мъжко ухание на Йън. Екранът на вградения телевизор беше изключен, но лаптопът на Йън стоеше отворен на масичката между двете кожени седалки. От стереоуредбата се носеше успокояваща класическа музика. Бах, Бранденбургските концерти, позна я тя след малко. Изглеждаше съвършеният избор за Йън - и мъжът, и музиката бяха математически точни и силно одухотворени. На масичката до компютъра имаше охладена, току-що отворена бутилка с газирана вода от любимата й марка.
Йън си свали якето и седна отсреща.
- Наспа ли се? - попита той, след като се настани и колата потегли гладко по улицата.
- Поспах - излъга тя.
Той кимна и погледът му се плъзна по лицето й.
- Хубава си. Харесва ми косата ти така. Май не я изправяш често?
По бузите й отново се разля топлина, този път от смущение.
- Отнема много време.
- Имаш много коса - отвърна той с лека усмивка на устните си. Може би беше забелязал изчервяването й. - Не се притеснявай, не се оплаквам. Харесва ми всеки кичур. Много ли ще ти бъде неприятно, ако поработя? - попита той внезапно е видима неохота. - Колкото повече свърша тук и в самолета, толкова повече внимание ще мога да ти обърна, когато стигнем там.
- Не, разбира се - увери го тя, леко попарена от рязката смяна на темата.
Наистина нямаше нищо против Йън да работи. Приятно й бе да го наблюдава, концентриран върху нещо друго. С изненада видя как той слага елегантни стилни очила. Пръстите му пробягваха по клавиатурата достатъчно бързо, за да предизвикат завист и у най-опитната секретарка. Странно... колко чевръсто и прецизно се движеха тези едри мъжествени ръце.
Много скоро щеше да ги използва, за да се люби е нея. Франческа не можеше да повярва. Първият й любовник щеше да бъде Йън Ноубъл.
Коремът и слабините й се изпълниха е тежко, топло усещане. Тя отпи глътка от ледената сода и с усилие на волята извърна поглед към прозореца. В главата й жужеше рояк от въпроси. Когато подминаха Скайуей и навлязоха в Индиана, вече не можеше да се сдържа.
- Йън, къде отиваме?
Той примигна и вдигна очи, сякаш излизаше от дълбокия транс на концентрацията. После погледна през прозореца.
- На едно малко летище, където държа самолета си. Почти стигнахме - обясни той, натисна няколко клавиша на компютъра си и затвори екрана.