Смущението й нарастваше. Защо той си правеше труда да й отделя толкова време? Надали пиеше шампанско е всички облагодетелствани от филантропията му.
- Както казвах, преди да дойде Люсиен, радвам се за връзката ви е архитектурата. Несъмнено именно уменията и познанията ви в тази област придават на творбите ви такава точност, дълбочина и стил. Картината, която изпратихте за конкурса, беше изключителна. Уловили сте духа на изображението, което искам за фоайето.
Погледът й се плъзна по безупречния му костюм. Явната му страст към съвършено правите линии всъщност не я учудваше. Да, наистина много от картините й бяха вдъхновени от любовта й към формите и структурата, но не точността беше основното. Далеч не.
- Радвам се, че сте доволен - каза тя е неутрален тон или поне така се надяваше.
На устните му трепна усмивка.
- Зад думите ви се крие нещо. Не ви ли е приятно, че ми доставяте това удоволствие?
Франческа зяпна, но успя да преглътне думите, които без малко да изскочат от устата й: „Творя, за да доставя удоволствие единствено на себе си“. Спря се навреме. Какво й ставаше? Този човек беше променил живота й.
- Казах ви вече: безкрайно съм щастлива, че спечелих конкурса. Много се вълнувам.
- Аха - измърмори той. Люсиен се приближи е шампанското в шампаниера. Ноубъл дори не го погледна, докато онзи отваряше бутилката, а продължи да се взира в нея, сякаш тя беше особено интересен научен обект. - Това, че сте щастлива от поръчката, не означава, че сте щастлива, задето с ге ми доставили удоволствие.
- Не, нямах предвид това - заекна тя, като гледаше как Люсиен вади тапата с приглушен звук. Озадаченият й поглед се върна към Ноубъл. Лицето му беше безизразно, но очите му блестяха. За какво говореше този мъж? И защо, въпреки чс не трябваше да отговаря, въпросът му така я смущаваше?
Радвам се, че картината ви е харесала. Много се радвам.
Ноубъл не отговори, загледан разсеяно в искрящата течност, която Люсиен наливаше в чашите им. Кимна и благодари, след което шефът на ресторанта се отдалечи. Кога го посегна към чаша си, Франческа също взе своята.
- Поздравления.
Чашите им едва-едва се докоснаха и тя успя да се усмихне. Никога не бе вкусвала подобно нещо. Сухо и ледено, шампанското се разливаше по езика й и се стичаше в гърлото. Тя хвърли кос поглед към Ноубъл. Нима той наистина мс забелязваше напрежението във въздуха, което я задушаваше?
- След като сте кралска особа, вероятно не може да ви обслужва обикновена сервитьорка - каза тя. Щеше й се гласът й да не трепереше.
- Моля?
- Исках просто да кажа... Аз съм сервитьорка, работя в заведение, за да се издържам в института - обясни Франческа, ка го мислено се проклинаше, малко стресната от внезапното му хладно, леко плашещо изражение.
Тя вдигна чашата си и отпи голяма глътка от ледената течност. Само да разкажеше на Дейви как е оплела конците. Приятелят й щеше да се отчае, а другите й двама съквартиранти, Кадън и Джъстин, щяха да се превиват от смях, като чуят за последния й гаф в обществото.
Само Ноубъл да не беше толкова красив. Смущаващо красив.
- Съжалявам - промълви тя, - не биваше да го казвам. Просто... прочетох, че баба ви и дядо ви са свързани с британското кралско семейство - истински граф и графиня.
- И се чудите дали бих приел да ме обслужва обикновена сервитьорка, така ли? - Въпреки че беше развеселен, чертите му не омекнаха, само станаха още по-завладяващи.
Тя въздъхна и се поотпусна. Все пак не го беше засегнала твърде много.
- По-голямата част от образованието си получих в Съединените щати. Смятам се преди всичко за американец. И ви уверявам, че Люсиен дойде да ни обслужи по собствено желание. Ние сме добри приятели и партньори по фехтовка. В наше време обичаят на английската аристокрация да предпочита мъже за прислужници пред жените съществува само в романите от осемнайсети век, мис Арно. А и да не беше така, надали щеше да важи за копеле като мен. Съжалявам, че ви разочаровам.
Бузите й пламтяха. Кога щеше да се научи да си държи езика зад зъбите? И какво й бе казал той току-що: че е незаконороден ли? Никога не бе чувала такова нещо.
- Къде работите? - поинтересува се той, сякаш не беше забелязал червените й страни.
- В „Хай Джинкс“ в Бъктаун.
- Не го знам.
- Не се учудвам - промърмори тя под носа си и отново отпи от шампанското.
Тихият му дрезгав смях я сепна. Погледна го и очите й се разшириха, като видя изражението му. Той изглеждаше толкова доволен. Сърцето й се сви. Йън Ноубъл беше забележителен във всеки един момент, но когато се усмихнеше, се превръщаше в същинска заплаха за самообладанието на всяка жена.