- Струва ми се има защо.
- Защо го казваш? - тихо попита тя.
- Защото толкова се вълнувам от присъствието ти, че има опасност да изгубя контрол. Аз никога не губя контрол, Франческа. Никога. Но тази вечер може и това да се случи.
Тя усети тръпка на очакване от мрачната предупредителна нотка в гласа му. Защо толкова се вълнува от мисълта да види Йън, разтърсен от страст? Тя вдигна изненадано очи, когато сервитьорът се върна и постави красив десерт пред нея и сребърна чаша с кафе пред Йън.
- Est-ce qu’ íl у aura autre chose, monsieur?
- Non, merci.
- Tres bien, bon appetit - пожела им сервитьорът и се отдалечи.
- Не съм поръчвала това - каза Франческа, загледана подозрително в чинията си.
- Знам. Аз ти го поръчах. Хапни малко. Ще ти трябва енергия, прекрасна моя. - Тя го погледна изпод миглите си и видя леката усмивка на устните му. - Това е специалитетът на заведението, palet aux noisettes. Ще ти хареса дори да се беше натъпкала до гърлото. Повярвай ми - подкани я меко той. Тя взе виличката.
В мига, в който съчетанието от кейк, шоколадов мус, лешници и карамелов сладолед се разтопи върху езика й, тя тихо простена от чувствено удоволствие. Той се усмихна, тя също се усмихна стеснително и въодушевено взе следващата хапка.
- Много добре говориш френски - отбеляза тя, преди да пъхне виличката в устата си.
- Нормално. Аз съм колкото британски поданик, толкова и френски гражданин. Може да се спори дали родният ми език е френският или английският. Там, където израснах, хората говореха френски, а майка ми - английски.
Тя спря да дъвче, спомнила си историята, която мисис Хансън й разказа - как бабата и дядото на Йън най-после намерили дъщеря си в Северна Франция и открили, че имат внук. Копнееше да го разпита за миналото му.
- Никога не говориш за родителите си - каза предпазливо тя и взе още един залък.
- Ти също не говориш за своите. Не сте ли близки?
- Не особено - отвърна тя, като се опита да прикрие смръщването си от факта, че той бе успял да насочи разговора към нея. - Цял живот си мислех, че не ме харесват, защото съм дебела. Сега, когато вече не съм дебела, стигнах до заключението, че просто не ме разбират. Точка.
- Съжалявам.
Тя сви рамене и се заигра с прибора.
- Иначе се разбираме. Не се караме, няма драми. Просто... ми е болно, когато съм с тях.
- Болно ти е? - Ръката му с чашата кафе спря във въздуха.
- Може би не точно „болно“. Просто е... неловко - обясни тя, като вдигна вилицата си.
- Не оценяват ли таланта ти?
Тя затвори очи за миг в блаженство от топящите се вкусове по езика й.
- Изкуството ми ги отегчава. Най-вече баща ми - отвърна тя, след като изстиска и последните сокове от сладката хапка и я преглътна. Прокара палец по устните си и улови капка млечношоколадов мус с върха на езика си. Господи, колко вкусно беше.
Йън хвърли салфетката си на масата.
- Това беше. Да си тръгваме - каза той и избута стола си назад.
- Какво? - изненада се тя.
Той се приближи и отмести стола й.
- Няма значение - отвърна той мрачно и улови ръката й.
- Само ми напомни следващия път, когато едва успявам да се сдържа, да не ти поръчвам шоколад.
В тялото й се разля вълна от удоволствие, много по-силно дори от това неповторимо palet aux noisettes.
- Къде ще отседнем? - поинтересува се Франческа няколко минути по-късно, докато Джейкъб се спускаше по тъмната, почти пуста улица „Фобур Сен Оноре“. За разлика от пътуването от летището до ресторанта, когато той се настани до нея в лимузината и държеше ръката й, сега седеше отсреща и гледаше отсъстващо през прозореца.
- В хотел „Жорж Пети“. Но сега не отиваме там.
- А къде...
Колата забави ход. Той кимна красноречиво към прозореца. Очите й се разшириха, като позна силуета и сложната архитектура на внушителната сграда от Втората империя, заемаща цялото каре.
- В Musee de Saint-Germain? - пошегува се тя. Познаваше музея на античните произведения на изкуството от дните, които бе прекарала като студентка в Париж. Той се помещаваше в един от малкото останали частни дворци в града.
-Да.
Смехът замря на устните й.
- Сериозно ли говориш?
- Разбира се - отвърна спокойно той.
- Йън, тук минава полунощ. Музеят е затворен.
Лимузината спря. След миг шофьорът почука на вратата и я отвори. Пън излезе и й помогна да слезе на мъждиво осветената улица, опасана от дървета. Тя го изгледа подозрително и той се усмихна.
- Не се притеснявай. Няма да стоим дълго. И аз като теб нямам търпение да се върнем в хотела. Дори повече - добави той под носа си.
После я поведе по тротоара към врата, сгушена под каменна арка. За голяма нейна изненада, когато Йън почука на дебелата дървена врата, веднага се показа елегантен мъж с прошарена коса.