- Мистър Ноубъл - поздрави той със смесица от удоволствие и уважение.
Влязоха и непознатият затвори вратата след тях, натискайки копчета по някаква клавиатура. Франческа чу силното щракване на ключалката. Замига зелена светлина, най-вероятно от сложна охранителна система.
- Ален, нямам думи да ти благодаря за тази специална услуга - каза сърдечно Йън, когато мъжът се обърна. Двамата си стиснаха ръцете, докато Франческа, объркана, но любопитна, оглеждаше сумрачния коридор от бял мрамор. Това не беше входът за обиколки на посетителите.
- Глупости, няма за какво - отвърна онзи тихо, сякаш това беше някаква нелегална нощна операция.
- Как е семейството? Мосю Гарон е добре, надявам се?
- Много добре, макар и двамата в момента да сме като улични котки, защото в апартамента ни тече голям ремонт. Боя се, че вече сме твърде стари за такива смущения в ежедневието. Как е лорд Стратам?
- Баба казва, че е като мечка след операцията на коляното му, но в случая твърдоглавието му помага. Възстановява се.
Ален се засмя.
- Моля те, предай и на двамата поздравите ми, когато се видите.
- Непременно, но ти вероятно ще ги видиш преди мен. Баба възнамерява да дойде за откриването на изложбата на Полигнот другата седмица.
- За нас ще бъде чест - грейна Ален и Франческа неволно обърна внимание, че явно наистина го мисли. Погледът му се обърна с учтив интерес към нея. Тя ясно усещаше интелигентността и любопитството му.
- Франческа Арно, запознай се с Ален Лоран, директор на „Сен Жермен“.
- Добре дошли, мис Арно - поздрави я той и пое ръката й. - Мистър Ноубъл каза, че сте много талантлив художник.
Изпълни я топлина при мисълта, че Йън й е направил комплимент, без тя да знае.
- Благодаря ви. Работата ми е нищо в сравнение с това, което вие виждате всеки ден тук. Като студентка в Париж много обичах да идвам в „Сен Жермен“.
- Място не само за изкуство и история, но и за вдъхновение, нали? - усмихна се той. - Надявам се картината, която Йън ще ви покаже тази вечер, да бъде специално вдъхновение за вас. Ние сме много горди, че е тук, при нас - продължи загадъчно той. - Сега ще ви оставя сами. Всичко съм уредил. Можете да бъдете сигурни, че никой няма да ви безпокои. Изключил съм камерите в салон „Фонтебло“, за да останете насаме при краткото ви посещение. Ако ви потрябвам, ще работя в източното крило.
- Няма. Искам само още веднъж да ти благодаря за отзивчивостта. Знам, че беше необичайна молба.
- Напълно съм уверен, че не би го поискал без основателна причина.
- Ще ти се обадя, когато приключим. Няма да се бавим.
Мосю Лоран направи лек поклон, който изглеждаше напълно естествен и грациозен, и се отдалечи.
- Йън, какво правим? - попита Франческа е разпален шепот, когато Йън я поведе по сумрачния сводест коридор в посока, обратна на тази, в която бе тръгнал мосю Лоран.
Той не отговори веднага. Не й беше лесно да следва широките му крачки с обувките на токчета. Двамата бързо преминаваха по коридорите в недрата на огромното, внушително здание, докато накрая влязоха в познати части на музея. Той приличаше повече на салон, отколкото на галерия. Вътрешността на двореца беше съхранена. Залите внушаваха усещане за пътуване назад във времето към един разкошен, елегантен, обживян дворец от седемнайсети век, украсен с безценни произведения на древногръцкото и римското изкуство.
- Искаш да ти нарисувам още нещо, вдъхновено от „Сен Жермен“?
-Не.
Той продължаваше да я влачи след себе си, а тракането на токчетата й по мраморния под отекваше във високите тавани и главозамайващите мраморни сводове.
- Защо толкова бързаш? - попита тя невярващо.
- Защото си казах, че искам да ти подаря това преживяване, но всъщност нямам търпение да те заведа в хотела.
Каза го толкова нехайно, че тя занемя. Подминаваха салони отляво и отдясно, а замръзналите силуети на статуите още повече подхранваха усещанетой за нереалност. Цял ден си мислеше за сюрреалистичността на нещата напоследък, но разходката с Йън из пустите, притихнали зали съвсем отне почвата под краката й. Той влезе в един познат, дълъг и тесен салон и внезапно спря.
Спря толкова неочаквано, че тя едва не падна, а косата й се разпиля по лицето. Изведнъж забеляза къде стои Йън и погледна зашеметено нагоре. Устата й зейна от удивление.
- Афродита Аргоска - ахна тя.
- Да. Италианското правителство ни я зае за шест месеца.
- „Ни“? - прошепна тя приглушено, вперила очи в безценната статуя.
Салонът и Афродита се къпеха в лунната светлина, която струеше през свода от отвори в тавана. Грациозните извивки на тялото й и неповторимото изражение, изписано върху студения бял мрамор, спираха дъха й.