- Бихте ли дошли с мен... да се поразходим на няколко пресечки оттук? Искам да ви покажа нещо много важно - каза той.
Ръката й с чашата се спря във въздуха. Какво ставаше тук?
- Има пряка връзка с поръчката ви - добави той неочаквано хладно. Властно. - Трябва да ви покажа гледката, която искам да нарисувате. Изненадата й бе примесена е гняв. Тя вирна брадичка.
- Ще рисувам каквото вие ми кажете, така ли?
- Да - отвърна той без капка колебание.
Чашата силно иззвънтя, когато я остави на масата, и шампанското вътре се разплиска. Ноубъл звучеше безапелационно. Беше точно толкова арогантен, колкото бе предположила. И точно както подозираше, победата в конкурса щеше да се превърне в кошмар. Той впери очи в нея, без да мига, с разширени ноздри, но гневният й поглед не трепна.
- Съветвам ви, преди да се засягате излишно, да видите гледката, за която говоря, мис Арно.
- Франческа.
В сините му очи проблесна мълния. За част от секундата тя съжали за острия си тон. В следващия миг обаче той кимна.
- Добре, Франческа - каза меко, - но само ако и вие ме наричате Йън.
Франческа се опита да не обръща внимание на трепваме го в корема си. Не се подлъгвай, предупреди се мислено тя. Той беше тъкмо от онези властни мъже, които биха се опитали да диктуват и да смажат творческите й пориви. Положението беше по-лошо, отколкото се бе опасявала.
Без да каже и дума повече, тя стана от канапето и се отправи към изхода на ресторанта, усещайки присъствието му зад гърба си с всяка клетка на съществото си.
След като излязоха от „Фюжън“, той мълчаливо я поведе към тротоар покрай река Чикаго и улица „Лоуър Уокър“.
- Къде отиваме? - наруши тя тишината след минута-две.
- В моето жилище.
Сандалите с високи токчета изтропаха непохватно по паважа и спряха.
- Отиваме у вас?
Йън също спря и я погледна. Хладният вятър от езерото Мичиган развяваше черното палто, спускащо се покрай силите му крака.
Да, отиваме у нас - каза той с престорено зловещ глас. Тя се намръщи. Той очевидно й се присмиваше. „Толкова се радвам, че съм тук, за да ви забавлявам, мистър Ноубъл.“ Той си пое въздух и видимо изнервен от нея, се загледа към езерото, за да се опита да си събере мислите.
- Виждам, че сте притеснена, но имате думата ми: всичко е напълно професионално. Става дума за картината. Искам да нарисувате гледката, която се вижда от моя апартамент. Не мога да допусна, че очаквате да ви сторя нещо лошо. Целият ресторант ни видя да излизаме заедно.
Нямаше нужда да й го напомня. Бездруго имаше чувството, че очите на всички бяха вперени в тях.
Тя го погледна косо и двамата продължиха по тротоара. Тъмната му коса, разрошена от вятъра, й изглеждаше някак позната. Тя примигна и усещането за дежа вю изчезна.
- Да не би да очаквате да работя във вашия апартамент?
- Голям е - отвърна той сухо, - няма да се налага да ме виждате, ако така предпочитате.
Франческа заби поглед в лакираните нокти на краката си, за да скрие изражението си. Не искаше той да заподозре образите, които изплуваха в съзнанието й при тези му думи: как излиза от банята с лъщящо от влагата тяло, а тънката кърпа през слабите му бедра е единственото, което прикрива мъжката му гордост.
- Малко е нестандартно - каза тя.
- Аз съм много нестандартен - отвърна той рязко. - Ще го разберете, когато видите гледката.
Той живееше на улица „Ийст Арчър“ 340 в класическа сграда в стил италиански ренесанс от двайсетте години на XX век, която бе спечелила възхищението й още по време на лекциите в университета, в които я изучаваха. Отиваше му: елегантна, застрашителна, тъмна, тухлена, висока. Франческа не се изненада, когато разбра, че неговият апартамент заема горните два етажа.
Вратата на личния му асансьор се отвори безшумно и той протегна ръка напред, за да я покани да мине пред него.
Тя пристъпи и се озова на вълшебно място.
Мебелите и тапицериите бяха видимо луксозни, но въпреки това успяваха да внушат усещане за уют - може би малко строг, но все пак уют. Тя зърна бегло отражението си в старинното огледало. Дългата й червеникаворуса коса беше безнадеждно разрошена от вятъра, а бузите й бяха порозовели. Предпочиташе да се залъгва, че е от вятъра, но подозираше, че причината по-скоро е присъствието на Йън Ноубъл.
В следващия миг забеляза картините и забрави всичко останало. Вървеше по широкия коридор, превърнат в галерия, и със зяпнала уста разглеждаше картините. Някои й бяха непознати, други я караха да тръпне от вълнение, защото ги вижда на живо.