- Повечето хора не виждат ефекта, докато не им покажа тази гледка - каза той.
- Гениално е, Йън - отвърна тя развълнувано. После, забелязала блясъка в очите му от светлините на небостъргачите, го погледна въпросително. - Защо не сте се похвалили на пресата за това?
- Защото не съм го направил за пресата, а за собствено удоволствие... като повечето неща, които правя.
Тя не отговори, запленена от погледа му. Не беше ли изявлението му твърде егоистично? Защо тогава от думите му тежестта между бедрата й се засилваше?
- Но се радвам, че ви доставям удоволствие. Искам да ви покажа още нещо.
- Така ли? - притаи дъх тя.
Йън кимна. Тя го последва, доволна, че не вижда руменината на бузите й. Заведе я в друга стая, чиито стени бяха целите заети от библиотеки, направени от тъмен орех. Той се спря на вратата, наблюдавайки реакцията на Франческа, която се озърташе любопитно, докато погледът й не попадна и не се закова върху платното над камината. Тя замръзна. Приближи се като в транс към собствената си творба.
- Купили сте я от Фейнстийн? - прошепна тя.
Дейви Фейнстийн, единият от съквартирантите й, имаше галерия в Уикър Парк. Картината на стената беше първото нейно платно, което беше продал. Беше настояла да му го даде като депозит за дяла си от наема преди година и половина, когато тъкмо се бяха преместили в града и тя беше останала без никакви средства.
-Да.
По гласа му разбра, че стои точно зад дясното й рамо.
- Дейви не ми е споменал...
- Помолих Лин да я купи вместо мен. От галерията вероятно така и не са разбрали за кого е.
Тя преглътна буцата, която беше заседнала в гърлото й, докато гледаше изображението на самотния мъж, вървящ по средата на улица „Линкълн Парк“ в тъмните малки часове на утрото, обърнат е гръб към нея. Околните небостъргачи сякаш го наблюдаваха с безстрастна надменност, недосегаеми за човешката болка, също както той изглеждаше незасегнат от собственото си страдание. Разтвореното му палто се вееше зад гърба му. Раменете му бяха присвити срещу вятъра, а ръцете му бяха пъхнати в джобовете на джинсите. Всяка линия на тялото му излъчваше мощ, изящество и онази примирена самота, която се втвърдява в сила и решителност.
Франческа обичаше тази картина. Неимоверно трудно й бе да се раздели е нея, но трябваше да си плаща наема.
- „Котаракът, който броди сам“ - каза Йън. Гласът му беше пресипнал.
Тя се усмихна и тихо се засмя, като чу името, което сама бе дала на картината си.
- „Аз съм Котаракът, който броди сам, и всички места за мен си приличат.“ Нарисувах я във втори курс. По онова време ходех на курс по английска литература, в който изучавахме Киплинг2. Фразата някак ми подхождаше...
Тя замлъкна. Очите й гледаха самотната фигура на картината, но вниманието й бе съсредоточено върху мъжа, застанал зад нея. Тя го погледна и се усмихна. Със смущение осъзна, че в очите й парят сълзи. Ноздрите му леко потрепваха. Тя рязко се обърна и избърса страните си. Изненадата да съзре картината си в сърцето на дома му беше докоснала нещо дълбоко в нея.
- Мисля, че е време да си вървя.
Сърцето й заби като барабан в ушите в последвалото тежко мълчание.
- Вероятно да - каза той накрая.
Франческа се обърна и въздъхна е облекчение - а може би и със съжаление, - като видя високата му фигура да излиза от стаята. Последва го и измърмори „благодаря“, когато той й подаде джинсовото яке на вратата. Посегна да го вземе от него, но той не го пусна. Тя преглътна и се обърна е гръб, за да й помогне да го облече. Кокалчетата му докоснаха кожата на раменете й. Франческа се опита да овладее потрепването, когато ръката му се плъзна под дългата й коса и по задната част на шията й. Той нежно извади косата над якето и я приглади по гърба й. Този път Франческа не успя да се овладее и потрепери; подозираше, че Йън го е усетил с ръката си.
- Много рядък цвят -- продума той, докато продължаваше да гали косата й, и още повече я смути. - Може шофьорът ми Джейкъб да ви закара.
- Не - отказа тя и веднагд се почувства глупаво, че му говори с гръб. Но не можеше да се обърне. Беше парализирана. Всяка клетка в тялото й трептеше от чувствителност. - След малко ще ме вземат.
- Ще идвате ли да рисувате тук? - попита Йън на сантиметри от дясното й ухо.