Тя гледаше пред себе си, без да вижда.
-Да.
- Бих искал да започнете в понеделник. Ще поръчам на Лин да ви даде карта за входа и парола за асансьора. Материалите ще ви очакват.
- Не мога да идвам всеки ден. Сутрин обикновено имам лекции, а няколко пъти седмично работя в заведението от седем, докато затвори.
- Когато можете. Важното е, че ще идвате.
- Да, добре - успя да промълви тя със стегнато гърло. Ръката му още беше на гърба й. Дали усещаше ударите на сърцето й?
Трябваше да си тръгне. Веднага. Беше останала без дъх, и то отдавна.
Тя се спусна към асансьора и припряно натисна едно копче. Но ако си мислеше, че той ще се опита отново да я докосне, грешеше. Модерната врата на асансьора плавно се отвори.
- Франческа? - повика я той, когато тя влезе вътре.
- Да? - обърна се тя.
Йън стоеше с ръце зад гърба и сакото му се беше разтворило, разкривайки стегнатия корем, облечен в риза, тесните бедра, сребристата тока на колана му и... всичко под нея.
- Сега, когато вече имате известна финансова независимост, бих предпочел да не скитате нощем по улиците на Чикаго в търсене на вдъхновение. Никога не знаете на какво може да се натъкнете. Опасно е.
Франческа се стъписа. Той пристъпи напред и натисна едно от копчетата на асансьора, за да се затвори вратата. Последното, което видя от него, беше искрящият поглед на сините му очи върху иначе безизразното лице. Пулсът й забуча в ушите.
Него бе нарисувала преди четири години. Това се опитваше да й каже: че знае, че го е наблюдавала, когато се разхожда по тъмните, самотни улици нощем, докато всички спят, сгушени на топло в леглото. Франческа не бе разбрала кой се крие зад вдъхновението й тогава, а вероятно и той не бе усетил, че някой го гледа - не и докато не бе видял картината. Тогава вече не е имало и сянка от съмнение.
Йън Ноубъл беше котаракът, който броди сам.
И държеше тя да го знае.
Втора глава
Успя да я прогони от съзнанието си за цели десет дена. Три от тях прекара в Ню Йорк, където приключи сделката по придобиването на компютърна програма. Посети лондонското си жилище, както правеше всеки месец. В Чикаго срещите и работата го задържаха в офиса дълго след полунощ. Когато се прибираше в апартамента си, той вече беше тъмен и притихнал.
Всъщност не би било съвсем точно да се каже, че Франческа Арно беше изцяло вън от съзнанието му. Никак дори, тключи строго Йън, докато се качваше е асансьора към апартамента си в сряда следобед. Мислите за нея нахлуваха като бързи, мощни мълнии, пронизващи възприятията му на всекидневието и заобикалящия го свят. Икономката, мисис Хансън, невинно го осведомяваше с присъщата си бъбривост за събитията от седмицата. Той с удоволствие научи, че възрастната англичанка се е сприятелила с Франческа и понякога я кани да пият заедно чай в кухнята. Зарадва се, като разбра, че Франческа се чувства все по-удобно в дома му; после се запита какво значение има това. Той искаше само картината, а условията на работа, които бе осигурил, несъмнено бяха достатъчно добри.
Веднъж си каза, че е грубо от негова страна да я пренебрегва така. Фактът, че я избягваше, усилваше акцента върху образа й и правеше ситуацията по-значима, отколкото беше в действителност. Предния четвъртък вечерта отиде в ателието й с намерение да я покани да пийнат нещо освежително в кухнята. Вратата беше открехната и той влезе, без да почука. Няколко секунди стоя незабелязано и я наблюдава как рисува.
Франческа стоеше върху ниска стълбичка и работеше по горния десен ъгъл на платното, напълно погълната. Макар да беше сигурен, че не е издал нито звук, тя внезапно се обърна и замръзна, вперила стреснатите си кафяви очи в него, без да вдига молива от платното. На гладката й буза имаше петно от въглен, а тъмнорозовите й устни се бяха разтворили от изненада.
Йън се поинтересува учтиво от напредъка й, като се опита да не обръща внимание на пулсирането на шията й и заоблените й гърди. Беше свалила пуловера си и работеше само по един тесен потник. Гърдите й бяха по-пълни, отколкото бе предполагал, и еротично контрастираха с тънката талия и бедрата, както и с дългите като на жребче крака.
След трийсет секунди мъчително труден разговор той избяга като истински страхливец.
Каза си, че изостреното му внимание към нея е напълно естествено. В края на краищата Франческа беше изключителна красавица. Това, че явно не подозираше за сексапила си, още повече го очароваше. В пещера ли беше израснала? Трябва да беше свикнала мъжете да настръхват, щом влезе в стаята, да им потичат лигите при вида на копринената й, розовозлатиста коса, кадифенокафявите очи и стройната й фигура. Възможно ли бе на двайсет и три години тя още да не съзнава, че безупречната й светла кожа, сочните, тъмнорозови устни и слабото й гъвкаво тяло могат да повалят и най-здравия мъж?