- Да, разбира се - кимна Франческа с разтуптяно сърце от неочакваната новина.
Йън беше в Лондон. Не й беше казал, а мисис Хансън също не знаеше или си мълчеше по негово нареждане. Беше странно. Йън Ноубъл се чувстваше у дома си навсякъде. Можеше да се оправи във всеки град. Шофьорът не му беше необходим, обичаше да има такъв служител за по-голямо удобство. Все пак той е котаракът, който броди сам. Франческа си спомни как бе уловила тази страна на характера му в картината си преди толкова години и го сравни с приказката на Ръдиард Киплинг. Вече от опит знаеше, че където и да отиде Йън, той е сигурен и уверен, господар на заобикалящата го среда... и решително сам.
Защо тогава в Лондон е различно? Защо ходи там без верния си шофьор?
Извикаха името й и тя рязко се обърна.
- Това е - каза тя с едва сдържано вълнение, че всеки момент ще получи шофьорската си книжка. Да не говорим за усилията, които й струваше да не засипе Джейкъб с още въпроси за Йън и Лондон.
- Ти ще караш към къщи.
- И още как - отвърна тя със самодоволна усмивка.
На следващия ден Франческа седеше следобед сама на пейка във фоайето на „Ноубъл Ентърпрайзис“. Благодарение на бежово-розовите мраморни подове, богатата дървена декорация и светлите стени помещението излъчваше усещане за смесица от елегантна, модерна ефективност, лукс и топлина. Охраната я гледаше с нарастващо подозрение от кръглото бюро в средата. Тя седеше там от близо два часа и изучаваше светлината върху стената, на която щеше да виси картината й, а от време на време правеше снимки с телефона си.
Искаше да бъде сигурна, че се е съобразила с начина, по който пада светлината върху бъдещия дом на картината й.
Най-после момчето от охраната реши, че тук има нещо нередно, и излезе от мястото си. Франческа се изправи и прибра телефона в джоба си.
Никак не й се обясняваше.
- Тръгвам си - увери тя младия мъж с лице като от грубо издялан камък и огромни ръце. Очите му обаче бяха будни и незлонамерени.
- Мога ли да ви помогна, госпожице? - поинтересува се той все пак.
- Не - отказа тя и направи крачка назад. Той обаче отново пристъпи към нея и тя въздъхна. - Аз съм художникът, който рисува картината за тази стена - обясни тя, като посочи голямото пространство над охраната. - Наблюдавах как се променя светлината.
Младежът я изгледа недоверчиво и тя отмести очи.
- Ъ... извинете ме - каза тя, забелязала вратите на ресторанта. - Само ще мина през „Фюжън“ да се обадя на Люсиен.
За миг й се стори, че охранителят ще я последва, но когато погледна през рамо на път към елегантния бар, видя, че стъклените врати са затворени и младежа го няма. Тя въздъхна с облекчение.
- Франческа!
Тя веднага позна френския акцент на Люсиен.
- Здрасти, Люсиен. Зоуи! Здрасти, как сте? - поздрави ги тя, зарадвана да види красивата млада жена, която се беше постарала да я накара да се почувства като у дома си на коктейла в нейна чест. Зоуи и Люсиен стояха един до друг. Беше три следобед и в бара нямаше други хора. Франческа се поспря смутено, като видя ръката на Люсиен да пуска кръста на Зоуи, и на лицата на двамата се изписа виновно изражение. Защо се притесняват от докосването си?
- Много добре - отвърна Зоуи и стисна ръката й. - Как върви картината?
- Като цяло добре. Имам малко проблеми със светлината. Тъкмо седях във фоайето и наблюдавах как се променя тя през деня, но охранителят ме изгони - усмихна се тя свенливо. - Скрих се тук, за да се измъкна от него.
Люсиен се засмя.
- Искаш ли нещо за пиене? - предложи той, като тръгна към масивния бар от орех. - Газирана вода с лимон, нали така беше?
- Да - отвърна Франческа, приятно изненадана, че е запомнил. Зоуи седна до нея на едно от високите столчета и продължи да я разпитва за картината. Франческа обърна внимание, че Люсиен сложи пред нея джинджифилова бира, без да я пита.
- Значи вие излизате заедно? - попита тя няколко минути по-късно, след като отпи признателно от водата си, но примигна от изненада от стъписаните физиономии на Люсиен и Зоуи. - Исках да кажа... стори ми се, че... няма значение - изломоти тя, като отпи още една глътка и остави чашата си на плота. - Не ми обръщайте внимание. Непрекъснато дрънкам глупости.
Люсиен се разсмя. Зоуи се усмихна несигурно.
- Не, няма проблем. Ние наистина излизаме. Просто гледаме да не се мяркаме пред радара.
- Радара ли? - не разбра Франческа.
- Йън - поясни Люсиен с усмивка.
- Йън? Но защо?
- В „Ноубъл Ентърпрайзис“ не се гледа с добро око на връзки между служителите, особено между управители и подчинени.