- Все повтарям, че не съм управител, а само помощник-управител - разпалено каза Зоуи, вперила гневен поглед в Люсиен. Очевидно темата беше чест повод за стълкновения между двамата. - Не мисля, че нарушаваме някакви правила. Работим в два напълно различни отрасъла на компанията. Сигурна съм, че Йън не би имал нищо против.
- А на кого му пука, дори да има? - избухна Франческа, като се наведе намръщено върху бара. - Защо всички се държат с него като с крал на света? Вие имате право да живеете, както вие искате, а не според капризите на Йън Ноубъл!
Последва тежко мълчание. След миг Франческа осъзна, че Люсиен гледа някъде зад нея, а Зоуи се завъртя бавно на стола си със замръзнало изражение.
Франческа затвори очи и вдиша със свити дробове.
- Йън е зад мен, нали? - прошепна тя. Безизразното лице на Люсиен беше достатъчно потвърждение.
Тя се обърна с нарастваща тревога. Йън стоеше между входа на ресторанта и бара. Видът му направи дълбока, назъбена пробойна в защитата й. Усети как в нея се надига силен копнеж, спиращ дъха й. Йън беше облечен в безупречен черен костюм, който подчертаваше до съвършенство мъжествените очертания на издълженото му тяло, една от любимите му бели ризи и светлосребриста вратовръзка. Лицето му беше като изваяно от мрамор: красиво, студено, безстрастно. Ала очите му, взрени в нея и само в нея, блестяха в сумрака на бара.
- Кога се върна? - попита Франческа с пресъхнала уста.
- Току-що. Мисис Хансън ми каза, че си й споменала за намерението си да се отбиеш тук. Когато не те видях във фоайето, се запътих към офиса си, но Пийт, охранителят, ми разказа за младата жена, която цял следобед седяла във фоайето, гледала в празното пространство и от време на време снимала нищото, а после му обяснила, че наблюдава светлината. - Струваше ли й се, че вижда развеселеност върху устните му? - Като че ли не беше сигурен дали е разговарял с потенциална заплаха за сигурността, или с фея.
- О... ясно. - Франческа имаше странното усещане, че той се е протегнал и я е погалил с последните си думи. Погледна притеснено към Зоуи. Май беше успяла да навлече проблеми на двамата с Люсиен с голямата си уста.
- Почивате ли си, мис Чарън? - попита енергично, но любезно Йън.
Зоуи слезе от стола и приглади полата си. Бузите й бяха порозовели.
- Да, но е време да се връщам в офиса.
Пън кимна и премести поглед от смутеното й лице към Люсиен.
- Да. Най-добре е човек да бъде дискретен в тези неща - каза той, като го гледаше в очите.
Люсиен кимна. Франческа осъзна, че Йън току-що е казал на двамата, че няма нищо против връзката им, стига да не я демонстрират твърде очебийно.
- Може ли да поговорим? Искам да ти покажа нещо - обърна се той към нея.
- Аз... добре - съгласи се Франческа. Чувстваше се леко притисната от ситуацията, в добавка към завладяващите очи на Йън и обзелия я копнеж. Наистина ли беше повярвала, че толкова лесно ще го изхвърли от съзнанието и душата си? Какво е гневът в сравнение със силните, необясними чувства, които изпитва към него?
Тя погледна извинително Люсиен и си взе довиждане. Той й се усмихна успокоително.
- Къде отиваме? - попита Франческа, след като излязоха от „Фюжън“ и се запътиха към изхода на сградата вместо към асансьорите. Мислеше, че ще я заведе в офиса си, но той я поведе през въртящите се врати към тротоара.
- В апартамента. Искам да ти покажа нещо там.
Франческа спря на място и го погледна в очите. Нещо
пробяга по стоическото му изражение и тя се почуди дали не е бил споменът как й каза същото преди няколко седмици... вечерта, когато се запознаха в „Ноубъл Ентърпрайзис“.
- Не искам да идвам в апартамента с теб - каза тя сковано.
Дали му прозвуча като лъжа? Защото на нея - със сигурност. Част от нея копнееше да се върне в апартамента с него. Защо е толкова завладяващ? Той е като наркотик, но пристрастяването е още по-силно. Защото засяга душата й. Защото не може да затвори очи и пред душата на Йън... защото тя я преследваше като призрак.
- Надявах се да си променила решението си за това, което ми каза, преди да замина - заяви той и направи крачка към нея.
Облаци бяха засенчили измъченото слънце. Очите му грееха още по-ярко на мрачния им фон. Постоянно ги подминаваха хора на тротоара, но тя имаше чувството, че двамата се намират в някакъв мехур.
- Това не беше някакъв гневен изблик, както го изкара миналата седмица, Йън. Ти просто си тръгна.
- Върнах се. Казах ти, че ще се върна.
- А аз казах, че няма да те чакам.
При тези думи нещо проблесна в очите му. Франческа беше сигурна, че не са му харесали.
Той искаше тя винаги да бъде готова за него.
Тялото й потръпна при спомена за тези му думи. Тя се откъсна от омагьосващите му очи и обърна невиждащ поглед към реката.