- Картината е почти готова.
- Знам. Видях я, като се прибрах днес следобед. Забележителна е.
- Благодаря - каза тя, без да го поглежда.
- Джейкъб ме осведоми, че си взела и двата шофьорски изпита. Много се гордее с теб.
Тя не можа да сдържи усмивката си. И за нея беше гордост, при това в много отношения. И да, дължеше го на Йън.
- Взех ги. Благодаря ти, че ме насърчи - каза тя, вперила поглед в обувките си. - Добре ли изкара в Лондон?
Той не отговори веднага и тя го погледна.
- Не помня, че съм ти казал къде отивам.
- Не си. Аз се досетих. Защо ходиш там винаги сам? - попита тя импулсивно. - Джейкъб ми каза, че никога не го взимаш.
Лицето му помръкна.
- Не го обвинявай. Той също не знаеше къде си. Просто го разпитвах и той спомена, че никога не те придружава в Лондон. Реших, че щом е останал в Чикаго, значи ти си там.
- Защо си толкова любопитна?
Тя примигна. Защо наистина, щом твърди, че вече не се интересува от него?
- Какво искаше да ми покажеш в апартамента?
Безизразното му лице ясно показваше, че е наясно, че тя избягва отговора на този въпрос. Въпреки това й подаде ръка.
- Трябва да ти го покажа, не да ти го описвам.
Тя се поколеба за няколко секунди. Наистина ли се чудеше дали да не му прости, задето я заряза така в петък без никакво обяснение?
После въздъхна и тръгна в крак с него.
Не се беше предала, просто беше много трудно да му устои - също като онази първа вечер. Може би причината беше в самотните дни, докато го нямаше, или във внезапната му поява, която я бе сварила неподготвена, а може би в замайващата топлина и щастие, които бе почувствала, когато го видя отново.
Независимо от това, този следобед капацитетът й за съпротива силно изтъня, щом се появи Йън Ноубъл.
Четиринайсета глава
Франческа излезе от асансьора. Фоайето на апартамента на Йън й се стори някак странно, макар и толкова познато от последните седмици. Много неща се бяха променили от онази вечер, когато за пръв път надникна в неговия свят. Но чувството на тревожно вълнение, с което пристъпваше в жилището му, следвана от самия него, беше съвсем същото.
- Насам - каза той и тихият му, дрезгав глас сякаш докосна като с нежни кокалчета шията й. Тя с нарастващо очакване и любопитство го последва към кабинета, в който висеше „Котаракът“.
Когато отвори вратата и тя влезе, първото, което видя, бе профилът на друг мъж, занимаващ се с нещо.
- Дейви? - възкликна тя, изумена от факта, че го вижда на това неочаквано място.
Дейви я погледна през рамо и се ухили. Остави картината, която наместваше, и се обърна към нея. Тя постоянно местеше очи между него и картината, която беше подпрял на стената над дългата маса.
- Божичко, откъде я взе? - ахна невярващо тя, взирайки се в урбанистичния пейзаж, на който се виждаха сградите „Ригли“, „Юниън Карбид“ и готическо-ракетният шедьовър на „Ийст Уокър“ 35. Беше я нарисувала на двайсет години и я беше продала за двеста долара на галерия в предградията. Мъчно й бе да се раздели с нея, но нямаше избор.
Още преди Дейви да успее да отговори, тя се обърна и остана слисана. Дъхът й спря.
Цялата библиотека беше в нейни картини. Дейви ги беше закачил по всички стени - шестнайсет или седемнайсет изгубени любовници, обкръжаващи „Котарака“, който се извисяваше над всички тях над камината. Никога не бе виждала толкова много свои творби на едно място. Беше й се налагало да се разделя с тях една по една и с всяка си отиваше късче от душата й. Понякога се мразеше, че не съумява да задържи скъпоценните рожби на творчеството си при себе си... като нещо свято.
А ето че сега всички те бяха тук.
Тя се разтрепери от емоцията.
- Ческа - каза Дейви с напрегнат глас и пристъпи към нея. Щастливата усмивка беше изчезнала от лицето му.
- Ти ли го направи? - попита остро тя.
- Да, бях помолен.
Франческа проследи многозначителния му поглед. Йън стоеше до вратата на библиотеката и я наблюдаваше с полупритворени очи, изразяващи тревога... и още нещо, по-мрачно... по-тъжно.
О, не. Тя можеше да се защити от арогантността му. От властното му държание. От деспотичното му отношение.
Но не и от това тревожно, някак изгубено изражение на дръзкото му, красиво лице. Чувствата я връхлетяха като буря, помитаща морския бряг.
Тя изтича навън.
- Нека аз - каза Дейви, когато Йън понечи да я последва със свит стомах от сянката на страдание върху красивото й лице.
Йън мразеше да се чувства безпомощен. Беше организирал целия си живот така, че да избягва това неприятно усещане. Но ето че сега трябваше да го приеме и с голямо усилие на волята да остане на място, а Дейви да последва Франческа.