Така е…
Мъжът бръква в джоба си и изважда бутилка долнопробен алкохол. Разбира се, че пие. Как иначе?
Обилна глътка, после още една…
За да забрави студа, страха, мръсотията.
За да забрави предишния си живот.
Никол Хатауей прави последно движение с лъка. Цели два такта над публиката се носи вглъбено мълчание. Прословутото мълчание, произлизащо от духа на Моцарт, представляващо самото то частица от Моцарт… После изведнъж се сгромолясва под нестихващите аплодисменти.
Цигуларката прави поклон, поема букет цветя и прекосява помещението, съпроводена от безброй поздравления. Въпреки че гостите са ентусиазирани, Никол знае, че представянето й не е било блестящо. Изпълнила е сонатите много енергично, с отлична техника и с лазерна чистота.
Но не от душа и сърце.
Разсеяна, тя стиска механично няколко ръце, едва допира устните си до чаша с шампанско и вече търси начин да се оттегли.
— Искаш ли да се прибираме, мила?
Тя бавно се обръща към вдъхващия спокойствие глас. С чаша мартини в ръка пред нея стои Ерик, нейният приятел. Той е адвокат по бизнес дела и от няколко месеца споделя в една или друга степен живота си с нея. Винаги внимателен и предвидлив, и този път той се оказва там в момента, когато тя има нужда от него.
— Да. Чувствам се малко замаяна. Закарай ме вкъщи.
Изпреварвайки нейния отговор, той вече се е втурнал към гардероба и й подава финото сиво палто, което тя облича, пристягайки яката си.
След бързото сбогуване с домакините двамата слизат по великолепното мраморно стълбище, докато на етажа празникът едва започва да набира сила.
— Ще ти извикам такси — предлага й Ерик, когато се приближават до изхода. — А аз ще отида да си прибера колата от кантората и ще дойда при теб.
— Ще те придружа, за по-малко от пет минути ще сме там.
— Шегуваш се! Виж какво гадно време.
— Имам нужда да повървя и да подишам чист въздух.
— Но навън може да е опасно!
— Откога стана опасно да се изминат триста метра пеша? Пък и нали съм с теб.
— Както искаш.
Те излизат мълчаливо на тротоара и в острия студ с бърза крачка стигат до „Пето авеню“. Автомобилното движение е все така слабо, тежкият едър сняг продължава да засипва притихналия град.
Сега колата е вече само на сто метра, от другата страна на Брайънт Парк. При хубаво време това място представлява приятен кът, покрит със зеленина, идеален за отдих на слънце, за пикник или за партия шах близо до фонтана. Но тази вечер той е потънал в мрак, пуст и зловещ…
— Давай мангизите!
Никол надава вик.
Пред очите й като светкавица блясва острието на нож.
— Дадай мангизите, мамка му! — изревава негодникът с ножа.
Той е дебел и силен мъж на неопределена възраст. Бръснатото му теме се показва изпод тъмното наметало, което му стига до коленете. Лицето му, в което като от две дупки просветват с налудничав блясък очите му, е прорязано по цялата си дължина от подпухнал белег.
— По-бързо!
— Добре, добре! — предава се Ерик, изважда портфейла си и същевременно сам му подава своя „Брайтлинг“ и мобилния си телефон.
Мъжът ги взема, после се приближава към Никол и посяга да изтръгне чантата и калъфа на цигулката. Музикантката се опитва да надмогне страха си, но няма сила да вдигне поглед към нападателя и само притваря очи. Докато ръката му изтръгва перлената й огърлица, тя започва да си казва наум азбуката на обратно. И то много бързо. Както е правела като дете, за да преодолее страха си.
ЯЮЬЪЩШЧ…
Това е единственото нещо, върху което е успяла да съсредоточи вниманието си с надеждата, че този миг ще остане само като лош спомен.
ЦХФУТСРП…
Той ще си отиде, след като е получил това, което иска: пари, мобилен телефон, бижута…
ОНМЛКЙИ…