В Грийнуд почти всички са черни. И почти всички са бедни.
От доста време всеки, който е могъл, е избягал от това безнадеждно място, което безвъзвратно се разпада.
Малкият Марк Хатауей живее с баща си, който е пазач в едно държавно училище в гетото. Майка му е изчезнала, когато е бил на три години. На въпроса му: „Защо мама ни изостави?“, бащата отговаря винаги по един и същ начин: „Защото не беше щастлива“.
Тя наистина не е била щастлива в това защитено като крепост училище. Вярно е, че мястото прилича на военна зона: прозорците са зазидани, вратите са блиндирани, детекторните устройства за метали засичат пушки и сгъваеми автоматични ножове. Гангстерски банди върлуват навсякъде. Сформирана е местна милиция: групи от родители и пенсионирани полицаи за поддържане на реда, но от тях няма никаква полза. Много деца отиват на училище, сковани от страх. Много от тях са били свидетели на престрелки и убийства и страдат от посттравматични нервни смущения.
Седем часа вечерта през зимата. Училището е пусто. Лампите в една от класните стаи на последния етаж светват.
Десетгодишният Марк се отправя към библиотечката до стената в дъното на стаята. Всъщност думата „библиотека“ е твърде силна, за да се назове шперплатовата етажерка, върху която са наредени няколко десетки евтини романи. Всяка вечер, когато баща му започва да изпразва бирените бутилки, Марк идва на това спокойно място, за да довърши домашните си. Баща му е алкохолик, но не буйства. След три-четири бири той по навик започва да ругае Рейгън, Конгреса, общината, негрите, азиатците, латиноамериканците, бившата си жена и в крайна сметка цялото общество, което е отговорно за мизерията и нещастието му.
Марк преглежда, сочейки с пръст, наредените на етажерката романи, и попада на това, което търси: „Да убиеш присмехулник“.
Прочел е вече двеста страници, но книгата толкова му харесва, че чете само по една глава на вечер, за да й се наслаждава по-дълго време. Това е чудесен разказ за адвокат, който отглежда сам двете си деца в малък град в Алабама в началото на 30-те години, по време на Голямата депресия. Животът му си тече спокойно до деня, когато е назначен служебно да защитава негър, несправедливо обвинен в изнасилване на бяла жена. Въпреки нетолерантността и предразсъдъците на своите съграждани, той се опитва да разкрие цялата истина.
Марк сяда на един чин, изважда от книжна кесийка сандвич с фъстъчено масло и потъва в четенето. Книгата като че ли му слага мехлем на сърцето, вдъхва у него надеждата, че понякога умът и честността могат да вземат връх над насилието и глупостта. Умът… От известно време е разбрал, че е умен, макар че получава средни оценки. Трябва да се признае, че в училище добрите ученици не са обичани и често в междучасието им разбиват мутрата. Затова е решил да крие своите способности и да се преструва, че върви със стадото, докато се самообразова.
Изведнъж тишината на класната стая е нарушена от глух шум, който се повтаря. Марк неспокойно вдига глава. Дали е от канализацията? Или някой плъх? Шумът идва от килера, където учителят слага материалите за рисуване. Раздвоен между страха и любопитството, Марк решава да отвори вратата и вижда момче на неговата възраст, сгушено в дъното на шкафа.
То боязливо излиза от дупката си и се втурва към изхода. Навсякъде в училището цари страх: учениците първо си разменят удари, а после думи. Но след като стига до вратата, момчето се обръща и за момент учудените погледи на двете деца се срещат.
— Какво правиш тук? — пита Марк.
Макар че никога не са си говорили, той познава по физиономия другото момче: доста странен самотен ученик, с държане на извънземно. Май че се казва Конър.
— Спях — отговаря другият.
Прилича на Хъкълбери Фин във версия от края на века: кльощав, рошав, с мръсни дрехи, твърде къси за ръста му.
В момента, когато Конър се готви да излезе, Марк го пита:
— Гладен ли си?
Той има някаква интуиция, която му позволява инстинктивно да разбере какво може да измъчва другия.
След кратко мълчание Конър си признава:
— Малко…
Всъщност от сутринта нищо не е ял. Животът му в последното приемно семейство е много тежък: унижават го и му налагат непрестанни лишения под предлог, че така го „подготвят за живота“.
А той вече познава живота. Изоставен от родителите си още след раждането, прехвърлян от едно семейство в друго, той е изживял всичко, изпитал е всичко. Оскърбленията само се плъзгат по него, без да го засягат. За да се предпази от тях, момчето е привикнало да се приютява в своя вътрешен свят, за който само то има ключ.