— Вземи! — Марк му подава половината сандвич.
Конър е изненадан и за момент се колебае. Винаги е разчитал само на себе си. Лишен от обич и внимание, той се е научил да няма доверие в нищо.
Погледите на двете момчета се срещат и нещо се случва: взаимна признателност и обещание за бъдещо приятелство. Конър взема половината от сандвича и сяда до Марк.
Само за миг те отново са станали деца като всички други.
1982, 1983, 1984…
До живот, до смъртта…
Марк и Конър вече се срещат всяка вечер в същата класна стая. Навън е хаос, дрога, горят коли, гангстерски групи се избиват помежду си, пушките минават от ръка в ръка. А те са си създали тих пристан, където страхът не свива стомасите им. С течение на седмиците и месеците момчетата се опознават все по-добре и все повече се доверяват един на друг.
Марк е интуитивен, настоятелен, импулсивен, но същевременно е по-раним и по-податлив.
Конър е спокоен и разсъдлив, но е много потаен и е измъчван от постоянен стремеж към абсолютното.
Двамата са решили да се обвържат чрез различията си.
Заедно си пишат домашните, четат книги, слушат музика и често с изненада се улавят да се смеят. За пръв път в своето съществувание откриват, че животът не е само страдание и самота. За пръв път в своето съществувание откриват, че човешките взаимоотношения не почиват само върху насилието. Всеки вижда у другия някаква емоционална сигурност, някаква увереност и сила. Увереността да могат да разчитат един на друг, каквото и да се случи.
Силата никога да не се оставят да бъдат сразени.
Февруари 1984 г.
Часът е шест сутринта в Чикаго и небето почва да посинява. Както обикновено, Конър се събужда от студ. Той спи в трапезарията върху дюшек, поставен направо на пода, без чаршафи. Става, отива в кухнята, измива си лицето в мивката и излиза от апартамента, преди другите да са се събудили. Градът е леденостуден. За да отиде на училище, логично е да вземе надземното метро, което е близо до дома, но станцията е затворена с надеждата, че това ще намали престъпността. Поредна особеност на Грийнуд, където автобусите се движат само ако са охранявани от полицаи. Конър върви по улиците, като събира алуминиевите кутийки от бира, за да ги продаде след това за някой цент. Понякога вечер заедно с други свои връстници се въртят по бензиностанциите в Саут Сайд и предлагат на клиентите срещу няколко долара да им налеят бензин, да почистят колата или да избършат предното стъкло.
С времето е опознал особеностите на квартала: насилието, беззаконието, тайните му порядки. Но да опознаеш нещо не значи да свикнеш с него.
Когато стига до „61-ва улица“, слънцето вече е изгряло и облива с лъчите си Хайд Парк. Доста странно място. То си е в гетото, но съвсем близо е престижният Чикагски университет, в който таксите за обучение възлизат на трийсет хиляди долара, а повечето от студентите са от най-заможни семейства. Гетото и университетът, третият свят и „храмът на знанието“: делят ги само няколкостотин метра.
Всеки път, когато минава по тази улица, Конър гледа на запад към студентския град. Защо животът е толкова различен от двете страни на бариерата? С толкова предимства за едните и толкова труден за другите! Какъв е смисълът? Има ли някаква логика, или Бог иска да ни подложи на изпитание?
Конър не може да си отговори. Сигурен е само в това, че има силата да премине „от другата страна“. Един ден заедно с Марк ще напусне този квартал. Но къде ще отиде? И какво ще прави?
Все още не му е ясно, но в главата му витае някакъв отговор: ще помага на хората като него.
Август 1986 г.
Марк и Конър са на четиринайсет години
— Двайсет на двайсет!
В непоносимата горещина на баскетболното игрище Марк и Конър, голи до кръста, с лъщящи от пот тела, настървено си оспорват мача. На земята е сложена уредба с олющени колонки, от които се разнася Livin in America, последното парче на Джеймс Браун.
Конър се опитва от трудно положение да постигне кош, но топката отскача от металния обръч. Марк я хваща и с акробатически удар спечелва играта, а после се впуска в сиукски танц, за да дразни приятеля си.
— Оставих те да спечелиш — твърди Конър.