— Така ли? А видя ли забивката ми? Меджик Джонсън ряпа да яде!
Двете изтощени момчета се облягат на оградата. От ръка на ръка минава загрятата на слънце бутилка с кока-кола.
Стоят известно време мълчаливи, а после пак подхващат важния за тях въпрос: как да се измъкнат от гетото?
От известно време това се е превърнало за тях в идея фикс. В Саут Сайд няма бъдеще, няма перспективи. Единствената реалистична амбиция е да оцелееш или да заминеш.
Марк и Конър мечтаят да получат стипендия, за да влязат в някой от престижните колежи. Имат добри оценки, но няма да са достатъчни, за да заличат незавидната репутация на тяхното училище.
Много скоро разбират, че изходът зависи само от тях самите и че не бива нищо да очакват от институциите. Но като за начало ще им трябват пари, много пари. И единственото нещо, което може да им донесе пари, е дрогата.
В техния квартал наркотиците са навсякъде. Властта, бизнесът, обществените контакти зависят от дрогата. Тя не щади никого. Всеки има поне един роднина или приятел, който се дрогира или търгува с дрога. Тя влачи със себе си четирите конника на Апокалипсиса: насилието, страха, болестта и смъртта. Някои полицаи също участват, и то активно, в търговията с дрога, като задържат част от конфискуваните количества за собствена консумация или за продан.
Марк и Конър знаят, че един добър търговец на дрога печели по няколко хиляди долара на седмица. Някои от техните другари вече са се отказали да ходят на училище и са предпочели да се включат в някоя банда, за да участват в доходната търговия. Един ден и в тяхното съзнание се заражда тази идея.
— Защо не правим и ние така? — подхвърля Марк.
— Как?
— Много добре знаеш какво искам да кажа. Умни сме и умеем да се оправяме. Бихме могли да се възползваме от системата. Джарго вече ни предложи да работим за него. Знаеш ли колко изкарва той на седмица?
Конър се възмущава.
— Нямам намерение да затъвам в наркотиците.
— Говоря ти за търговия, не за консумация. Ако успеем да се оправим, за две години ще спестим пари, за да можем да следваме. Това ще е едно добро дело.
— Не мисля, че идеята е добра.
— Няма да сме първите. Знаеш ли какво е правил бащата на Кенеди по време на забраната? Внасял е нелегално алкохол. И така е натрупал състояние. Благодарение на това синът му станал президент, вследствие на което сега се ползваме с граждански права.
— Смесваш нещата, да ти кажа!
Сега пък Марк се възмущава:
— Тогава намери друг начин, за да се измъкнем! Каква друга възможност имаме, за да продължим образованието си? Ако не изчезнем оттук, след десет години ще бъдем в гробището или в пандиза!
— Нямам чудотворно решение — признава Конър. — Но ако се откажем от…
Гласът му изведнъж потреперва, защото е обзет от срам. Преглъща слюнката си, поглежда приятеля си в очите и довършва мисълта си:
— … ако се откажем от ценностите си, отказваме се от всичко.
Марк иска нещо да му отговори, но вместо това се обръща към оградата и я блъсва с все сила.
Обхванат от срам и яд, той съжалява, че е предложил тази идея.
Конър разбира колко е разстроен неговият приятел, слага ръка на рамото му и се опитва да го успокои с цялата си убедителност:
— Не се ядосвай! Ще видиш, че един ден все нещо ще се промени. Не знам точно как, но те уверявам, че ще се оправим.
13 октомври 1987 г.
19:36 ч.
Седнал по турски, с книга на коленете и с ръце на ушите, Конър безуспешно се опитва да се абстрахира от хаоса, който го обкръжава. Но нищо не може да се направи, невъзможно е да се съсредоточи. Шумът е прекалено силен: телевизорът във фоайето гърми до краен предел (никой не го слуша, но и никой не го загася); из стаите се чува музика; децата крещят обидни думи и се бият. Няма стая, в която да може да си подготви уроците. Нито едно спокойно кътче. Класната стая, която използваха с Марк след занятията, вече не е достъпна, защото един от нощните пазачи прояви прекалено усърдие и си науми да не ги пуска вече там.
От немай-къде Конър напуска апартамента, затръшвайки вратата. Стига до асансьорната клетка, но не се застоява там, защото знае, че на това място често идват продавачи на дрога. Накрая спира в помещението, където са наредени металните контейнери за боклук. Студено е и мрачно. Той оглежда всички съдове и се прислонява до един, който е празен и не мирише чак толкова лошо. Въздиша, отваря книгата си и изважда химикалка от джоба си. Има нещо отчайващо в това да си принуден да си пишеш домашните сред кофите за боклук, но той се е заклел да се бори, без никога да отпуска ръце, за да продължи образованието си. Кой знае, може би един ден късметът му ще проработи…