Твърде бързо е погълнат от книгата, която един от учителите му е препоръчал: „Народна история на САЩ“ от Хауърд Зин. Вълнуваща панорама на историята на Америка, построена върху свидетелства на онеправданото население: индианци, роби, дезертьори от войната между Севера и Юга, текстилни работнички. Начин да се покаже, че изживяната от народа история често се различава от официалната версия в учебниците.
Потънал в четенето, Конър не чува приближаващите се стъпки. Когато вдига глава, вижда до себе си две смътно познати момчета, хулиганчета от квартала, които подигравателно го гледат.
— Какво бе, педалче, в боклука ли се въргаляш?
Конър скача и се опитва да избяга, но вече е твърде късно. Бандитчетата го вдигат и го хвърлят в контейнера.
— Знаеш ли какво правим ние с боклуците — пита единият, навеждайки се над него.
Момчето опитва да се изправи и посяга към носа си. Навсякъде е опръскан с кръв.
— Изгаряме ги! — крещи хулиганът.
Конър вдига глава към нападателите си и вижда, че единият държи в ръката си туба с бензин. Той дори няма време да извика: тялото и краката му са вече залети с бензин.
— Искаш ли огън? — пита другият гангстер и драсва клечка кибрит.
Момчето е ужасено. Все още му се иска да вярва, че ония целят само да го сплашат, но всъщност знае, че за такива престъпници човешкият живот не струва пробит цент.
И наистина запалената клечка кибрит е вече над него и бензинът пламва. Тялото му гори като факла, а в това време капакът на контейнера тежко се затваря.
Конър се задушава, мята се, опитва се да се измъкне от металната клетка. Най-сетне контейнерът се обръща и го освобождава, но тялото му продължава да е обгърнато от огъня. Той не може да се стърпи от болка, тича във всички посоки, влиза в двора на сградата и почва да се търкаля по земята, за да изгаси пламъците.
Погледът му постепенно се замъглява.
Късметът го е споходил, но не в тази посока, в която той се е надявал.
За части от секундата разбира, че животът му се е преобърнал, че вече нищо не може да бъде както преди.
После изпада в кома.
Той е на петнайсет години.
Той просто искаше да си напише домашните.
20. Марк и Конър
Втори спомен
3 октомври 1987 г.
21:18 ч.
С вой и запалени светлини линейката влиза в паркинга за бърза помощ на Чикагската презвитерианска болница. В безсъзнание, поставен на носилка, Конър веднага е измит с хладка вода, за да се охладят изгорените зони. Към кожата му са прилепнали овъглени парчета от дрехите му, които трябва да бъдат премахнати. След като му е направена интубация за изкуствено дишане, лекарите от спешна помощ му преливат кръв и го насочват към сектора за тежки изгаряния, където го поема доктор Лорина Маккормик.
Тя прави първата преценка за степента на изгаряне: засегнати са 50% от телесната повърхност: двете ръце, двата крака и гръдният кош са покрити с непоносими рани. Долната част на шията — също. Някои от изгарянията са дълбоки и поставят под въпрос шанса да оживее. Лицето му като по чудо не е засегнато.
Лорина и нейният екип поставят Конър на изкуствено дишане и в изкуствена кома, а след това пристъпват към местно третиране на раните с антисептични промивки и с антибактериален крем. После са поставени стерилни компреси, които многократно ще бъдат подновявани през нощта, за да се поддържа постоянно овлажняване и дезинфекция.
Превърнат в мумия, стегнат с шини и набучен с турникети, Конър лежи отпуснат със затворени очи в потискащата болнична обстановка. Лорина Маккормик е до леглото му и го гледа безмълвно. Това момче би могло да й бъде син.
Макар че дежурството й отдавна е свършило, тя не мисли да излиза от стаята. Струва й се, че както е тръгнал, светът става все по-враждебен, по-варварски, по-безчовечен. Току-що е навършила 44 години и знае, че сигурно никога няма да стане майка. Заради кариерата, заради неосъществените любовни срещи, но и заради онзи страх, който така и не е успяла да надмогне: опасението, че няма да е в състояние да отгледа и покровителства едно дете в този побъркан свят.