Потънала е в мислите си, когато изведнъж двете крила на вратата рязко се отварят и в стаята нахлува юноша, следван от служител по сигурността.
— Позволете ми да го видя, той ми е приятел! — вика Марк, а в това време пазачът — черен колос, три пъти по-тежък от него — го хваща за врата.
Лорина застава между тях и убеждава пазача да пусне момчето.
— Той ми е приятел — повтаря Марк и пристъпва към леглото на Конър.
— Къде са родителите му? — пита лекарката. — Познаваш ли ги?
— Той няма родители.
Лорина се приближава до Марк.
— Аз съм доктор Маккормик — представя се тя. — Грижа се за твоя приятел.
— Ще умре ли? — пита Марк със сълзи на очи.
Лорина се приближава още малко до юношата и вижда молба в неговия поглед.
— Ще умре ли? — повтаря Марк. — Кажете ми истината, моля ви.
— Положението му е критично… — признава Лорина.
След като мълчи няколко секунди, тя добавя:
— … но може би има някакъв шанс.
Лекарката прави знак с ръка на Марк да седне.
— Щом искаш да знаеш истината, ще ти я кажа: над половината от тялото на твоя приятел е покрита с изгаряния. В продължение на два дена ще го държим в изкуствена кома. В това време ще спи и няма да чувства болки. Той е млад и е бил в много добро здравословно състояние. Няма изгаряния по дихателните органи и не е вдишал токсични газове. Това са добрите данни.
— А лошите?
— Проблемът е, че съществува риск раните да се инфектират. Когато кожата е изгоряла, тя не предпазва тялото от бактериите. В този случай организмът не е в състояние да се защитава от масивната атака на болестотворните микроорганизми. Ето какъв риск съществува за твоя приятел: влошаване състоянието на раните или септицемия. Това е…
— … инфекция на кръвта — допълва Марк — Знам.
— Значи трябва да проявим търпение и да се молим на Бога всичко да мине добре.
— Не вярвам в Бог — признава си Марк. — А вие вярвате ли?
Лорина го поглежда объркана.
— Аз… не знам.
— Вие сте тази, в която искам да вярвам — казва настоятелно Марк. — Спасете го, много ви моля.
В главата на Конър
Между живота…
… и смъртта.
Летя.
Не, падам.
Свободно падане към небето, което трае цяла вечност. Лек съм, издигам се. Хлъзгам се по мек килим. Плувам в море от светлина.
Добре съм.
Всичко виждам. Всичко разбирам.
Че всичко е предначертано.
Че всичко има смисъл: Доброто, Злото, Болката…
Добре съм.
Но знам, че така няма да продължи.
И знам, че всичко ще забравя.
15 октомври 1987 г.
Сега, когато са отминали първите критични часове, доктор Лорина Маккормик бърза да изреже всички мъртви тъкани. Кожата на Конър е като остъргана. Зърнеста тъкан, подобна на картон, е заместила кървящите зони. Още е трудно да се установи точно дълбочината на раните. Засега клиничното му състояние е стабилно, но респираторните и инфекциозни рискове са все още значителни.
Със скалпела си Лорина се заема да прави разтоварващи разрези по гръдния кош и врата на момчето, за да облекчи кръвообращението и да попречи на задълбочаването на раните. След това взема около два квадратни сантиметра кожа от задните му части, за да я изпрати в лабораторията в Бостън, която преди две години бе открила метод за култивиране на клетки от малко парче кожа на пациента. Техниката е все още на експериментално равнище, но доктор Маккормик все пак иска да опита, макар да знае, че лечението може да продължи с години и че отрицателните последици са неизбежни.
Накрая тя решава да намали дозата на успокоителните, за да може съзнанието на Конър постепенно да се възвърне.
В главата на Конър
Между живота…
… и смъртта
Още летя, но по-бавно, по-слабо.
Постепенно тялото ми натежава като олово.
Слизам от височините и си възвръщам човешките усещания.
Пак ме е страх. От страданието. От смъртта.
Облаците около мен потъмняват и се превръщат в пурпурна, изгаряща и задушлива пара.
Боли ме навсякъде. Горя.
Сега всичко е червено, всичко е огън и жулел.